— Някои си мислеха, че аз не мога да стана лечителка без спомените на Иза, но Иза казваше, че ще бъда достатъчно добра, макар да не си спомням толкова добре. Казваше, че имам други способности, които тя не разбира напълно, начин да разбирам какво не е наред и да намирам най-добрия способ да го излекувам. Тя ме научи как да пробвам новите лекарства, така че да мога да намирам начин да ги използвам без спомени за растенията.
Те имат и един древен език. В него няма звуци, само жестове. Всеки знае Стария език, използват го за церемонии и за призоваване на духовете, а също и, ако не разбират обикновения език на някой друг човек. Аз също го научих.
Тъй като трябваше да уча всичко, накарах се да внимавам и да се концентрирам, за да мога да запомням само след едно напомняне, така че хората да не са нетърпеливи с мен.
— Правилно ли те разбрах? Тези… хората от Клана знаят собствения си език и още някакъв древен език, който го разбират всички. Всички могат да говорят… да комуникират с всеки друг?
— Всички, които бяха на Събирането на Клановете, можеха.
— За едни и същи хора ли говорим? За плоскоглавците?
— Ако така наричаш Клана. Казах ти как изглеждат — рече Айла и погледна надолу. — Тогава ти рече, че аз съм изчадие.
Тя си припомни ледения взор, който бе пресушил топлината в очите му, потръпването, когато се бе отдръпнал, презрението. Беше се случило точно когато му разправяше за Клана, когато си мислеше, че двамата се разбират един друг. Изглежда той е мъка приемаше казаното от нея. Изведнъж тя се усети неловко, беше се разприказвала съвсем спокойно. Бързо прекрачи към огъня, видя яребиците, които Джондалар бе оставил до яйцата, и започна да ги скубе, за да се намира на работа.
Джондалар видя как подозрението и нарасна. Беше я наранил твърде дълбоко и никога нямаше да получи отново доверието и, макар за малко да се бе надявал. Презрението, което изпитваше сега, бе насочено към самия него. Вдигна кожите и и ги занесе обратно до нейното легло, сетне взе тези, които той използваше, и ги премести от другата страна на огъня.
Айла остави птиците, нещо не и се скубеха пера, и се пъхна в леглото си. Не искаше той да види водата, която изпълваше очите и.
Джондалар се опита да натъкми кожите около себе така, че да му е удобно. Спомени, казваше. Плоскоглавците имали някакъв специален вид спомени. И език от знаци, който всички разбират? Възможно ли беше? Не беше за вярване, като се изключи едно нещо: Айла не казваше неистини.
През изминалите години Айла бе привикнала с тишината и самотата. Самото присъствие на друг човек, макар и привлекателен, изискваше известна настройка и пригаждане, а емоционалните катаклизми през деня я бяха изцедили и изтощили. Не искаше да чувства мъжа, който споделяше пещерата с нея, не искаше да мисли за него, не искаше да му отговаря. Искаше единствено да почива.
Сънят обаче не идваше. Беше се чувствала тъй уверена в способността си да говори. Бе вложила всичките си сили и концентрация в това и се чувстваше измамена. Защо я беше научил на езика, с който е израснал? Той си тръгваше. Никога повече нямаше да го види. Напролет тя щеше да напусне долината и да намери някои хора, които живеят наблизо и може би някой друг мъж.
Ала тя не искаше някой друг мъж. Искаше Джондалар, очите му, докосванията му. Спомни си как се бе чувствала в началото. Той беше първият мъж от нейните хора, който виждаше, и той ги представляваше като цяло. Не беше съвсем индивидуалност. Не знаеше кога е престанал да бъде обобщение и бе станал уникалният Джондалар. Знаеше само че и липсва звукът от дишането му и топлината до нея. Празнотата на заеманото от него място напълно съвпадаше с болезнената пустота, която усещаше в себе си.
За Джондалар сънят не дойде по-лесно. Той не си намираше място. Чувстваше студена страната си, откъм която лежеше тя, и усещаше убожданията на вината. Не можеше да си спомни да е имал по-лош ден, даже не я беше научил на нужния език. Кога изобщо ще използва тя Зеландонии? Неговите хора живеят на една година път от тази долина и то само ако не се правят по-продължителни почивки.
Замисли се за Пътешествието, което бе направил с брат си. Изглеждаше му тъй безполезно. Кога бяха тръгнали? Преди три години? Това означава поне четири години, докато се добере обратно. Четири години от живота са минали. Без никаква полза. Брат му е мъртъв. Джетамио е мъртва, както и детето от духа на Тонолан. Какво беше останало?
От младини Джондалар се бе стремял да контролира емоциите си, но той също избърса влага с кожите. Сълзите му бяха не само за брат му, бяха за самия него, за неговата загуба и мъка, и за пропиляната възможност, която би могла да бъде прекрасна.