24
Джондалар отвори очи. Бе сънувал дома си тъй живо, че грапавите стени на пещерата му изглеждаха непознати, сякаш сънят бе действителност, а пещерата на Айла — сънна фантазия. Утайката от съня започна да се разсейва стените му се видяха разместени. Сетне се разбуди окончателно и разбра, че е гледал от различна перспектива, откъм оттатъшната страна на огнището.
Айла бе излязла. Двете оскубани яребици и покритата кошница, в която тя държеше перата, лежаха до огнището Не бе станала скоро. Чашата, която той обикновено използваше — онази, дето бе така обработена, че да създава впечатление за малко животно, го чакаше. До нея бе плътно изплетената кошничка, в която тя топлеше сутрешния му чай и прясно обелена брезова клонка. Тя знаеше, че обича дъвче крайчеца на някоя клонка, докато не го направи като влакнеста четчица, и да почисти с него зъбите си от слузта, която се натрупва през нощта, така че си бе изградила навик да му приготвя нова клонка всяка сутрин.
Стана и се протегна, вдървен от непривичната твърдост леглото си. И по-рано бе спал на твърда земя, но сламената подложка бе много по-удобна и миришеше на чисто и свежо. Тя редовно сменяше сламата, за да не се натрупват неприятни миризми.
Чаят в кошницата-гърне бе горещ, явно не бе изляза отдавна. Наля си и подуши топлия ментов аромат. Всеки ден си играеше да отгатва какви треви е използвала. Ментата беше една от любимите му и обикновено бе измежду съставките. Отпи и му се стори, че разпознава вкуса на малинови листа и може би на люцерна. Взе чашата и клонката и излезе навън.
Застанал на обърнатия към долината край на площадката, той дъвчеше клонката и гледаше как потокът долу извива и мокри стръмната стена. Не се бе събудил напълно. В движенията му имаше механичността на навика. Когато привърши, почисти зъби със сдъвкания край на дървената клечка и сетне изплакна уста с чая. Този ритуал винаги го освежаваше и обикновено го караше да премисли плановете си за деня.
Чак когато изпи и последната капка чай, усети, че се изчервява и самодоволството му се изпари. Днешният ден не беше като всеки друг. С действията си вчера се бе погрижил за това. Замахна да хвърли клонката, но я забеляза, вдигна я пред очите си, въртейки я между палеца и показалеца, и се замисли за последствията.
Бе се оказало твърде лесно да свикне да я оставя да се грижи за него, тя го правеше с тъй ненатрапчива грациозност. Никога не му се налагаше да помоли, тя предусещаше желанията му. Клонката беше добър пример. Очевидно бе станала преди него, бе слязла, за да я откърши, бе я обелила и я бе сложила до него. Кога ли бе почнала да го прави? Спомни си, че когато за пръв път се оказа в състояние да слезе долу, една сутрин бе намерил приготвена за него клонка. Следващата сутрин, когато клонката беше до чашата му, се бе почувствал много благодарен. Тогава обаче все още му бе трудно по стръмната пътека.
И горещият чай. Нямаше значение кога се събуждаше, горещият чай го чакаше. Откъде знаеше кога да започне да го прави? Когато една сутрин за пръв път му бе донесла една чаша, чаят бе точно толкова топъл, колкото го обичаше. Кога ли за последен път и бе благодарил? Колко ли много други преднамерени грижи бе положила за него, без да се набива в очи? Тя никога не го правеше на въпрос. Мартона е като нея, помисли — толкова внимателна с подаръците и с това, кога да ги поднесе, че никой никога не се чувстваше задължен. Когато и бе предложил да и помогне, Айла изглеждаше изненадана и бе тъй благодарна, сякаш наистина не очакваше нищо в замяна на всичко, което вършеше за него. — А аз и отвърнах с по-лошо от нищо — каза гласно той. — И дори след вчерашния ден…
Вдигна клечката, врътна я между пръстите си и я запокити оттатък площадката.
Видя Уини и жребчето да препускат жизнерадостно в полето в широк кръг и почувства тръпка на възбуда при гледката.
— Виж го само! Това жребче наистина може да бяга! Мисля, че напролет ще може да изпревари майка си!
— Напролет младите жребци често го правят, но не и при дълго бягане — каза Айла, като се появи на върха на пътеката. Джондалар се извъртя с блеснали очи и усмивка, пълна с гордост заради жребчето. Трудно бе да се устои на ентусиазма му. Тя се усмихна, въпреки лошите си предчувствия. Беше се надявала, че мъжът ще се привърже към младия кон, не че сега вече имаше някакво значение.
— Чудех се къде си отишла — каза. Чувстваше се неловко в нейно присъствие и усмивката му изчезна.
— Запалих по-рано огън в ямата за печене, за яребиците. Влезнах да видя дали е готово.
Не изглежда много щастлив, че ме вижда, помисли тя и се обърна да влезе в пещерата. Нейната усмивка също изчезна.