Тя се сети за малчугана, който бе показал склонност към обработването на кремък, още преди да е проходил уверено.
— Винаги ли си знаел, че ще обработваш камък? — попита.
— Известно време си мислех, че мога да стана гравьор, може би дори да служа на Майката или да работя с Тези, които и служат — по лицето му премина сянка на болка и мъчително желание. — Сетне бях изпратен да живея с Даланар и вместо това се научих на обработка на камък. Изборът беше добър, на мен ми харесва и аз имам известна сръчност. Никога нямаше да стана голям гравьор.
— Какво е „гравьор“, Джондалар?
— Ето какво било! Ето какво липсва! — Айла подскочи смаяна. — Няма нито гравюри, нито рисунки, нито синци, няма изобщо никакви украшения. Няма дори цветове.
— Не разбирам…
— Съжалявам, Айла. Откъде да знаеш за какво говоря. Гравьор значи човек, който прави животни от камък.
Айла се намръщи.
— Как може човек да прави животни от камък? Животното е кръв и месо, то живее и диша.
— Нямам предвид истинско животно. Имам предвид образ, изображение. Гравьорът прави подобие на животно от камък, прави камъка да изглежда като животно. Някои гравьори правят и образи на Великата земя майка, ако са имали Нейно видение.
— Подобие? От камък?
— Между другите неща и от камък. От мамутова кост, дърво, кости, рога. Чувал съм, че някои хора правят образи от кал. Виждал съм и някои съвсем добри подобия от сняг.
Айла тръскаше глава, опитвайки се да схване, докато той не спомена снега. Тогава си спомни онзи зимен ден, когато бе трупала купи със сняг до стената близо до пещерата. Не си ли бе въобразила за малко, че купчината сняг прилича на Брун?
— Подобие от сняг? Да — кимна. — Мисля, че разбирам. Той не бе сигурен дали е точно тъй, но не можеше да измисли как да и обясни, без да и покаже нещо гравирано. Колко ли скучно трябва да и е било, помисли, да израсне при плоскоглавците. Дори дрехите и изпълняваха единствено прякото си предназначение. Нима само ловуват, ядат и спят? Та те дори не оценяват Даровете на Майката. Няма красота, няма загадъчност, няма въображение. Чудя се дали може да разбере какво е изпуснала.
Айла вдигна малкото заоблено късче и внимателно го огледа, опитвайки се да прецени откъде да започне. Нямаше да прави каменна брадва — дори Друуг ги смяташе за твърде прости, макар и много полезни оръдия. Не мислеше, че Джондалар иска да види тази техника. Посегна за едно съоръжение, което липсваше в набора на мъжа: стъпалната кост на мамут — гъвкавата кост, която щеше да дава опора на кремъка, докато тя го обработва, та камъкът да не се разтроши. Придърпа я и я намести удобно между краката си.
После взе камъка за удряне. Между нейното каменно чукало и неговото нямаше истинска разлика, само дето нейното бе по-малко, за да ляга по-добре в ръката и. Хванала здраво кремъка върха наковалнята от мамутова кост, Айла удари силно. Едно парче от кората — външната обвивка — падна и оголи тъмносивия материал отвътре. Отчупеното късче имаше надебеляване с формата на луковица на мястото, където бе ударило чукалото — луковица на удара — и изтъняваше към противоположния край до тънко острие. То можеше да се използва като инструмент за рязане и първите направени някога ножове бяха просто подобни остроръби люспи, ала сечивата, които Айла искаше да направи, изискваха далеч по-напредничава и сложна техника.
Тя разгледа дълбоката следа върху сърцевината — негативния образ на откъртената люспа. Цветът беше добър, структурата — гладка, почти восъчна, в нея нямаше чуждо-родни включвания. От този камък могат да се направят добри инструменти. Тя откърти друго парче от кората.
Докато тя продължаваше да кърти люспа след люспа, за Джондалар бе ясно, че оформя камъка, като отстранява варовиковото покритие. Щом го махна, продължи да отчупва малко оттук, някоя нежелана издатина оттам, докато кремъчното ядро не получи формата на нещо като сплескано яйце. Тогава тя смени каменното чукало с дълга яка кост. Постави ядрото на тясната му страна и като напредваше от края към центъра, започна да отчупва с костеното чукало парченца от горния край. Костта беше по-еластична и откъртените кремъчни парчета бяха по-дълги и тънки, а луковицата от удара беше по-плоска. Когато привърши, голямото каменно яйце имаше почти плосък овален връх, сякаш крайчецът му бе отрязан.
Тя спря и като хвана амулета, който висеше на врата и, затвори очи и изпрати мълчалива мисъл към духовете на Пещерния лъв. Друуг винаги молеше за помощ своя тотем, преди да извърши следващата стъпка. Трябваше не само умение, но и късмет, а тъй като Джондалар я гледаше съвсем отблизо, беше нервна. Искаше да го направи както трябва и усещаше, че правенето на тези инструменти е по-важно от самите тях. Изпортването на камъка щеше да хвърли съмнение върху способностите на Друуг и на целия Клан, колкото и пъти след това да обясняваше, че тя не е майстор.