— Наред ли си, Айла?
— Да. Да, наред съм.
Някакъв необясним хлад накара кожата и космите на врата му да настръхнат. Усети силно желание да я защити, но не знаеше какво я заплашва. Това продължи само миг и той се опита да се отърси от усещането, но нещо продължи да го тормози.
— Мисля, че времето ще се развали — каза. — Усетих хладен вятър.
Двамата вдигнаха очи към ясното синьо небе без нито едно облаче.
— Сега е сезонът на гръмотевичните бури, те могат бързо да дойдат.
Той кимна и сетне, желаейки да мине към нещо материално, се върна на практическите аспекти на дялането на кремъка.
— Какво ще правиш след това, Айла?
Жената се приведе над кремъка. Внимателно и съсредоточено тя отлюспи още пет кремъчни овала с остри ръбове и след един последен оглед на парчето скала, за да види дали може да откърти още някоя годна за работа люспа, го хвърли настрани.
Огледа шестте люспи сив кремък и избра най-тънката. С гладък сплескан кръгъл камък откърти един дълъг остър ръб, затъпи гърба му и оформи връх на края срещу луковицата от удара. Когато бе напълно доволна, го сложи на дланта си и я протегна към Джондалар.
Той го взе и внимателно го изучи. Напречното сечение беше малко дебело, но иначе се изостряше по цялата си дължина до тънко, режещо острие. Беше достатъчно широко да се държи удобно в ръка и гърбът му бе така притъпен, че да не пореже човека, който го използва. Донякъде напомняше връх на копие на Мамутои, помисли той, но изобщо не беше предназначено да се сложи на дръжка или на прът. Беше си нож, предназначен да се държи с ръка, и тъй като я бе наблюдавал как си служи с подобни ножове, знаеше, че е учудващо ефикасен.
Джондалар го сложи на земята и и кимна да продължи. Тя избра друга дебела каменна люспа и с кучешкия зъб на някакво животно започна да откъртва фини люспици от края на овала. Обработката го затъпи съвсем леко — достатъчно да заздрави ръба, тъй че острият закръглен край да не се троши при остъргване на космите и съединителната тъкан от кожите. Айла го остави и взе друго парче.
Постави голям гладък речен камък върху наковалнята от стъпалната кост на мамут. Сетне, като притискаше един заострен зъб към камъка, направи У-образна рязка по средата на единия дълъг остър ръб — толкова широка, че с нея да може да се подостри върхът на пръта на копието. По сходен начин от една дълга овална люспа направи инструмент, с който да могат да се правят дупки в кожа или да се пробиват отвори в дърво, рог или кост.
Айла не знаеше от какви други инструменти би могла да се нуждае и реши да остави последните два каменни отломъка като заготовки за по-късно. Бутна настрана мамутовата кост, събра краищата на кожата и я занесе до бунището зад стената да я изтърси. Кремъчните късчета бяха достатъчно остри да срежат и най-загрубялото босо стъпало. Джондалар не бе казал нищо за инструментите и, но тя забеляза, че ги оглежда и похваща в ръка, сякаш се кани да ги пробва.
— Бих желал да използвам твоята покривка за скута — каза.
Тя му я даде, доволна, че демонстрацията е свършила, н в очакване на неговата. Той разстла кожата на скута си, притвори очи и помисли за камъка и за това, какво да направи от него. После взе една от кремъчните конкреции, които беше донесъл и я проучи.
Твърдият силициев минерал се бе откъснал от варовиковите утайки, отложени през кредовия период. Той все още носеше белезите на външната си варовикова обвивка, макар да бе отнесен от бушуващата вода през тясната клисура и запокитен на каменистия бряг. Кремъкът беше най-подходящият естествен материал за правене на оръдия. Беше твърд, но благодарение на дребнозърнестата си кристална структура можеше да бъде обработван. Формата му се определяше само от майсторлъка на каменоделеца.
Джондалар търсеше характерните белези на халцедоновия кремък — най-чистия и най-бистрия. Отхвърли всички камъни с пукнатини или цепнатини, а също и тези, които при почукване с друг камък издаваха звук, което говореше на ухото му за дефекти или чужди включвания. Накрая избра един.
Като го придържаше с бедрото си, го хвана с лявата си ръка, а с дясната посегна за каменното чукало и го подметна няколко пъти, за да го почувства по-добре. Беше ново, все още непривично, а всяко каменно чукало си имаше собствена индивидуалност. Когато му легна в ръката, хвана яко кремъка и удари. Отчупи се голямо парче от сиво-бялата кора. Кремъкът отвътре беше с по-светъл оттенък на сивото от онзи, който бе обработвала Айла, и имаше синкав блясък. Дребнозърнест. Добър камък. Добър знак.