Удари пак и пак. Айла бе достатъчно запозната с процеса, за да види незабавно майсторството му. Той далеч надминаваше нейното умение. Единственият, когото бе виждала да оформя камъка с такава увереност, беше Друуг. Но формата, която Джондалар придаваше на своя камък, изобщо не приличаше на нищо, правено от майстора на Клана. Тя се приведе да наблюдава по-отблизо.
Вместо яйцеобразно Джондаларовото ядро ставаше по-цилиндрично, но не съвсем кръгло. Като отчупваше парченца от двете страни, той оформяше по дължината на цилиндъра хребет. Когато обвивката бе отстранена, хребетът бе все още грапав и вълнист и той остави каменното чукало, за да вземе едно голямо парче от рог, което бе отрязано така, че да се отстранят всички разклонения.
С роговото чукало започна да откъртва малки парченца, за да изправи ръба. Подготвяше също и цялото ядро, но не планираше да отцепва дебели люспи с предварително определена форма — това поне за Айла беше ясно. Когато най-накрая остана доволен от получения ръб, подбра друго сечиво — същото, което бе възбудило любопитството и. То също бе направено от част от голям рог, бе по-дълго от първото и вместо да бъде ниско отрязано, от централния ствол стърчаха две разклонения, като връзката между тях бе заострена по цялата дължина.
Джондалар стана и затисна кремъчното ядро с крак. Сетне нагласи върха на раздвоения рог точно над тъй грижливо оформения ръб. Прихвана горния издаден рог така, че долният да е насочен напред и да стърчи навън.
Сетне удари с тежката дълга кост над издадения зъбец.
Откърти се тънко острие. Беше дълго колкото каменния цилиндър, а широчината му едва стигаше една шеста от дължината. Вдигна го към слънцето и го показа на Айла. През него се процеждаше бистра светлина. Хребетът, който така грижливо бе оформил, минаваше по цялата дължина точно по средата на външната страна и имаше два много остри режещи ръба.
Поставяйки върха на роговия секач направо върху кремъка, не му се налагаше да се прицелва толкова внимателно или да отмерва толкова точно разстоянието. Силата на удара бе насочена точно където той искаше и тъй като тя се разпределяше между два междинни еластични предмета — костеното чукало и роговия секач — ударът почти не беше оставил луковица. Острието беше дълго и тясно и еднакво тънко по цялата дължина. Без да му се налага да отмерва тъй внимателно силата на удара, той далеч по-добре контролираше резултатите.
Джондаларовата техника за обработка на камъка беше революционно подобрение, но не по-малко важна от полученото острие бе оставената от него следа върху кремъчното ядро. Направеният от него ръб бе изчезнал. На негово място имаше дълъг канал с по един ръбец от всяка страна. Това беше целта на внимателната първоначална обработка. Той премести върха на секача над един от новите ръбове и пак удари с костеното чукало. Откърти се второ тънко острие, което остави още два ръба на ядрото. Премести пак секача над един от тях, откърти ново острие и направи още ръбове.
Когато най-накрая привърши годния за употреба материал, не шест, а двадесет и пет острия бяха подредени едно до друго — от същото количество камък бяха получени над четири пъти повече годни режещи острия — над четири пъти повече заготовки. Дълги и тънки, с хирургически остри ръбове, острията можеха да се използват като режещи инструменти и така, но те не бяха крайният продукт. Щяха да бъдат допълнително оформени за най-разнообразни цели, преди всичко за направа на други инструменти. В зависимост от формата и качеството на кремъчната конкреция от камъни с еднаква големина с по-напредничавата техника можеше да се получат не четири, а шест-седем пъти повече заготовки. Новият метод даваше на каменоделеца по-добър контрол, а на хората му — несравнимо предимство.
Джондалар вдигна едно от острията и го подаде на Айла. Тя леко провери остротата му с палец, понатисна го да изпита здравината му и го завъртя да го огледа. В краищата то бе леко извито. Това бе заложено в естеството на материала, но си личеше по-добре при дългото тънко острие. Тя изпъна дланта си и го загледа как се поклаща на извития си гръб. Формата му обаче не ограничаваше неговото приложение.
— Джондалар, това е… не знам думата. Това е чудесно… важно. Ти направи толкова много… Нали не си ги привършил?
Той се усмихна.
— Не, не съм.
— Те са толкоз тънки и фини — прекрасни са. Могат да се счупят по-лесно, но мисля, че ако краищата се притъпят, ще се получат здрави стъргалки.