Айла почувства промяната в настроението му, тя я заля, свари я неподготвена. Как е възможно едни очи да бъдат толкова сини? Нито небето, нито сините тинтяви, които растяха в планинските ливади близо до пещерата на Клана, бяха с такъв тъмен, вибриращ оттенък. Тя изпита това… това чувство да се заражда. Тялото я засмъдя, прииска и се той да я докосне. Приведе се напред, привлечена, придърпана към него и само с върховно усилие на волята успя да затвори очи и да се дръпне назад.
Защо ме гледа така, след като съм… изчадие? Защо не може да ме докосне, без да се отдръпне като опарен? Сърцето и биеше, тя дишаше тежко, сякаш бе бягала, и се опитваше да забави дишането си.
Чу го да става, преди да отвори очи. Кожената покривка от скута му изхвърча встрани и тъй внимателно изсечените острия се разпиляха. Видя го как се отдалечава с вдървени движения и приведени рамене, докато не заобиколи стената. Изглеждаше нещастен, нещастен като нея.
Щом мина зад стената, Джондалар хукна да бяга. Търча по полето, докато пружиниращите му крака не го заболяха и дъхът му не захриптя в накъсани изплаквания. Сетне се позабави и продължи бавно да тича, докато спря, изпускайки тежки въздишки.
Тъй глупако, как успя да се убедиш? Това, че е достатъчно възпитана да ти позволи да вземеш някои припаси, не означава, че иска нещо от теб… особено пък туй нещо! Вчера бе обидена и уязвена, защото ти не… И това беше преди да провалиш всичко!
Не му бе приятно да си мисли за това. Знаеше какво бе изпитал и какво трябваше да е видяла — погнуса и отвращение. Е, и какво е по-различно сега? Не си ли спомняш, че е живяла с плоскоглавци? Години наред. Станала е една от тях. Един от техните мъжкари…
Той преднамерено си припомняше всичко достойно за презрение, оскверняващо, нечисто, което беше част от начина му на живот. Айла олицетворяваше всичко това! Когато беше малко момче и се криеше с другите малки момчета зад храстите, за да си казват един на друг най-мръсните думи, които знаеха, сред тях беше и „женски плоскоглавец“. Когато стана по-голям, не много, но достатъчно да знае какво е „женоправец“, същите тези момчета се събираха в тъмните ъгли на пещерата да си говорят полугласно за момичета, с подигравателно хихикане да планират как да хванат някой женски плоскоглавец и да се плашат един друг с последиците.
Дори тогава мисълта за плоскоглавец мъжкар и жена беше невъобразима. Едва когато стана млад мъж, тя бе спомената и то така, че никой възрастен да не чуе. Когато на младите мъже им се приискваше пак да се превърнат в хихикащи момчета и да си разправят най-долните и мръсни истории, които можеха да измислят, те бяха за мъжкари плоскоглавци и за жени и за това какво би се случило на мъж, който сподели след това Удоволствията с такава жена, макар и без да знае, особено пък, без да знае. Това беше солта на шегата.
Но те не се шегуваха с изчадията или с жените, които ги раждаха. Това бяха омърсени смесици от духове, зло, пуснато на земята, от което дори Майката, създателката на всичко живо, се отвращаваше. А жените, които ги раждаха, ставаха недокосваеми.
Може ли Айла да е такава? Може ли да е осквернена? Нечиста? Мръсна? Зла? Честната, пряма Айла? С нейния Дар за лечение? Тъй мъдра, безстрашна, грижовна и красива. Може ли човек, който е тъй красив, да бъде нечист?
Аз не мисля, че тя изобщо може да схване значението на тази дума! Но какво би си помислил някой, който не я познава? Ами ако я срещнат и тя просто им каже кой я е отгледал? Ако им каже за… детето? Какво би си помислила Зеландони? Или Мартона? А тя и на тях ще им каже. Ще им каже за сина си и ще им се опъне. Мисля, че Айла може да се опъне на всеки, дори на Зеландони. Тя самата е почти зеландони при това нейно лечебно изкуство и начина да се държи с животните.
Но ако Айла не е лоша, значи всичко за Плоскоглавците не е вярно! Никой няма да повярва на това.
Джондалар не гледаше къде върви и се стресна, когато усети една мека муцунка в ръката си. Не беше видял конете. Спря да почеше младото жребче. Уини полека-лека отиваше към пещерата, пасейки пътьом. Когато мъжът го шляпна за последно, кончето заприпка напред към нея. Джондалар не бързаше особено да се срещне пак с Айла.
Само че Айла не беше в пещерата. Тя го бе последвала около стената и го бе гледала как търчи през цялата долина. Понякога на нея самата и се искаше да бяга, но сега се чудеше какво го е накарало изведнъж да тича тъй бързо. Дали не беше тя? Сложи ръка върху топлата кал над ямата за печене и отиде до голямата скала. Джондалар, отново потънал в мисли, се изненада, когато погледна пред себе си и видя край нея двете животни.