— Айла, ние използваме червената земя. Тя е кръвта на Майката. Слага се на тялото и върху гроба, за да вкара духа обратно в Нейната утроба и да може да бъде роден отново — в очите му пролича болка. — Тонолан не е имал червена земя.
— Нямах никак за него, Джондалар, и нямах време да търся. Трябваше да те докарам тук, иначе щеше да се наложи да правя втори гроб. Аз помолих моя тотем и духа на Урсус, Великата пещерна мечка да му помогнат да намери пътя си.
— Ти си го погребала? Тялото му не е останало на хищниците?
— Сложих тялото му до стената и откъртих една скала, така че чакълът и камъните го покриха. Само че нямах червена земя.
За Джондалар идеята за погребенията на плоскоглавците бе най-трудна за асимилиране. Животните не погребват мъртвите си. Само човеците мислят откъде са дошли и къде ще идат след този живот. Дали духовете на нейния Клан биха могли да насочат Тонолан по пътя му?
— Това е много повече, отколкото би получил брат ми, ако ти не си била там, Айла. А и аз получих много повече, получих живота си.
25
— Айла, не мога да си спомня откога не съм ял тъй вкусно нещо. Къде се научи да готвиш така? — каза Джондалар, като посегна за друго парче от сочната, умело подправена яребица.
— Иза ме научи. Къде другаде бих могла да се науча. Това беше любимото ястие на Креб — без да знае защо, Айла се пораздразни от въпроса му. Защо да не знае как да готви? — Една лечителка трябва да познава тревите, Джондалар, както тези за подправки, така и тези за лекуване.
Той долови раздразнението в гласа и и се зачуди от какво е предизвикано. Бе искал само да и направи комплимент. Яденето беше хубаво. Всъщност направо беше отлично. Като си помислеше, всичко, приготвено от нея, беше вкусно. Много от ястията бяха необичайни за него, но новите усещания бяха една от причините за пътуване, а макар и непривични, качеството им бе очевидно.
И тя бе направила всичко. Също като при сутрешния горещ чай тя работеше с такава лекота, че човек забравяше колко много е свършила. Бе ловувала, събирала, сготвила това ястие. Бе осигурила всичко. Всичко, което направи ти, Джондалар, беше да го изядеш. С нищо не си допринесъл. Взе всичко и не даде нищо в замяна… по-малко от нищо.
А сега и даваш комплименти, думи. Можеш ли да я упрекваш, че е раздразнена? Тя ще се радва да види, че си тръгваш, ти само и създаваш повече работа.
Можеш поне да половуваш, да се отплатиш за част от месото, което си изял. Това изглежда толкова малко след всичко, което Айла направи за теб. Не можеш ли да измислиш нещо по-трайно? Тя и сама ловува достатъчно добре. Какъв смисъл има от малко ловуване?
Как ли успява с това тромаво копие? Чудя се… дали ще си помисли, че обиждам Клана и, ако предложа…
— Айла… Аз, ъ-ъ… искам да кажа нещо, но не желая да те обиждам.
— Защо се безпокоиш дали ще ме обидиш? Ако имаш да кажеш нещо, кажи го — бодлите на раздразнението и още се показваха и огорчението му едва не го спря.
— Права си. Малко е късно. Но чудя се… ааа… Как ловуваш с това копие?
Тя се озадачи от въпроса му.
— Изкопавам яма и бягам, не, подплашвам някое стадо към нея. Само че миналата зима…
— А, яма-капан! Разбира се, за да можеш да се доближиш достатъчно с това копие. Айла, ти направи толкова много за мен. Искам аз да направя нещо за теб, преди да тръгна, нещо, което си заслужава. Само че не желая да се чувстваш оскърбена от моето предложение. Ако не ти хареса, просто забрави, че съм казал нещо, бива ли?
Тя кимна, леко напрегната, но сериозна.
— Ти си… ти си добър ловец, особено като се вземе предвид оръжието ти, но мисля, че ако ми позволиш, мога да ти покажа начин да го правиш по-лесно, с по-добро ловно оръжие.
Раздразнението и се изпари.
— Искаш да ми покажеш по-добро оръжие за лов?
— И по-лесен начин за ловуване — освен, ако не пожелаеш. Ще ти трябва малко практика…
Тя невярващо тръсна глава.
— Жените в Клана не ловуват и никой мъж не искаше аз да ловувам, дори и с прашка. Брун и Креб ми разрешиха само за да удовлетворят тотема ми. Пещерният лъв е могъщ мъжки тотем и той им даде да разберат, че е пожелал аз да ловувам. Не се осмелиха да му противоречат — изведнъж тя живо си представи сцената. — Направиха специална церемония — тя докосна малкия белег във вдлъбнатинката на гърлото си — и Креб даде от кръвта ми като жертвоприношение на Древните, за да мога да стана Жената, която ловува. Никога не съм си мислила, че някой мъж ще поиска да ми покаже по-добър начин — спря и се втренчи в скута си. — Ще ти бъда много благодарна, Джондалар. Не мога да ти кажа колко много.
Напрегнатите бръчки на челото на мъжа се разгладиха. Стори му се, че е видял да проблясва една сълза. Толкова много ли означаваше това за нея? А той се тревожеше, че тя може да го приеме зле. Дали някога ще я разбере? Сякаш колкото повече научаваше за нея, толкова по-малко знаеше. Сама ли се е научила?