Сложи на земята заека и корените и извади от кошницата платформата и пръчката за добиване на огън. После заизмъква сухи клони изпод по-големите стебла в купчината от кости и нападали под ниските клони съчки. Със същия инструмент, с който бе подострила пръчката за изравяне — тоя, който имаше У-образен прорез на острия си край, настърга тънки лентички от една суха пръчка. После обели нацепената кора на стари пелинови стъбла и сухи влакънца от семенниците на разни прораслеци.
Намери си удобно за сядане място, подреди подпалките по големина и постави до себе си праханта, клечките и по-големите клони. Огледа подложката — парче от суха поветова лоза, направи малка щръбка близо до ръба и с кремъчното дупчило и постави в отвора единия край на вдървено миналогодишно хвощово стебло, за да провери размера. Сви гнезденце от сухи влакънца върху твърда кора току под дупката на подложката и я прихвана със стъпалото си. После постави края на хвощовото стъбло в отвора и пое дъх. Добиването на огън изискваше концентрация.
Обхвана с длани върха на пръчката и започна да я върти напред-назад между ръцете си, като непрекъснато я натискаше надолу. Докато въртеше, от постоянния натиск ръцете и се изместваха надолу по пръчката, докато почти докоснеха дъската. Ако имаше помощник, сега щеше да бъде моментът той да започне от върха. Но понеже бе сама, трябваше да стигне до долу и бързо да премести ръце, без да наруши ритъма на въртенето и без да отслаби натиска за повече от един миг. Иначе топлината от триенето щеше да се разсее и нямаше да се повиши толкова, че дървото да започне да пуши. Работата бе тежка и време за почивка нямаше.
Айла влезе в ритъма на движението, без да обръща внимание на потта, която започна да се стича в очите и. От продължителното търкане дупката стана по-дълбока и около нея се натрупаха стърготини от мекото дърво. Подуши дима и видя резката да почернява, преди да види стълбчето дим, което я насърчи да продължи, макар че ръцете я боляха. Накрая през подложката се отрони малко блестящо въгленче и падна в гнездото суха прахан под нея. Следващият момент бе още по-критичен. Ако жарта угаснеше, трябваше да започне всичко отначало.
Приведе се и завря лицето си тъй близо до въгленчето, че усети топлината му и го задуха. Гледаше как се разгаря с всеки неин дъх, а после, когато поемеше нова порция въздух, пак потъмнява. Приближи малките извити стърготини до тлеещото парченце дърво и видя как просветват и почерняват, без да се запалят. Сетне лумна малко пламъче. Задуха по-силно, добави още стърготини и когато се оформи малка пламтяща купчинка, добави няколко клечки.
Отпусна се чак след като големите довлечени от водата стебла се разгоряха и огънят стана стабилен. Събра още няколко къса и ги струпа подръка. Сетне с друг инструмент с по-широк прорез остърга кората от зелената пръчка, с която бе изкопала дивите моркови. Втъкна от двете страни на огъня чаталестите клони така, че подострената пръчка да може да се подпре на тях и се зае да дере заека.
Когато огънят се превърна в горещи въглени, заекът вече бе набучен на шиш и готов за печене. Започна да увива вътрешностите в козината, за да се избави от тях, както бе правила, докато пътуваше, но и хрумна друга мисъл.
Бих могла да използвам кожата, помисли си. Ще ми отнеме само около един ден…
Изплакна дивите моркови в реката — а също и кръвта от ръцете си — и ги уви в листа от живовляк. Големите жилести листа ставаха за ядене, но тя не можеше да се отърве от мисълта за другото им приложение — като здрави, целителни лапи за срязвания или натъртвания. Остави увитите диви моркови близо до жарта.
Седна и се отпусна за момент, после реши да опъне с колчета пухкавата козина. Докато месото се печеше, застърга кръвоносните съдове, космените торбички и ципите от вътрешността на кожата със счупеното си стъргало и реши да си направи ново.
Работейки, си напяваше тихо и монотонно, а мислите и витаеха. Може би ще трябва да остана няколко дни да свърша тази кожа. И без това трябва да направя няколко инструмента. Може да опитам да стигна оная дупка в стената над реката. Заекът започва да мирише хубаво. Пещерата би могла да ме пази от дъжда, макар че може и да е неизползваема.
Стана и извъртя шиша, после започна да стърже на друго място. Не мога да остана много дълго. Трябва да открия хора преди зимата. Престана да остъргва кожата, а вниманието и изведнъж се насочи към вътрешното объркване, което винаги беше близо до повърхността на ума и. Къде са? Иза казваше, че на голямата земя има много Други. Защо не мога да ги намеря? Какво да правя, Иза? Неочаквано очите и се напълниха и сълзите рукнаха. О, Иза, толкова ми липсваш. И Креб. А и Уба. И Дърк, бебето ми… моето бебче. Толкова много те исках, Дърк, и беше толкоз трудно. Ти не си деформиран, само си малко по-различен. Като мене.