— Те са мъже, Джондалар — поправи го кротко тя. — Те не са плоскоглавци — те са мъже от Клана.
Това го спря. Колкото и кротък да бе гласът и, в очертанията на челюстта и имаше упорство.
— След всичко, което се е случило, още ли настояващ, че той не е животно?
— Можеш да наричаш Брод животно, понеже ме е насилил, но тогава как ще наречеш мъжете, които са насилвали жени от Клана?
Не бе мислил за това точно по тоя начин.
— Не всички мъже са като Брод, Джондалар. Повечето не са. Креб не беше такъв. Той беше внимателен и добър, макар да беше могъщият Мог-ър. Брун също не беше такъв, въпреки че беше водач. Имаше силна воля, но бе справедлив. Той ме прие в Клана. Налагаше му се да прави някои неща — такива са обичаите на Клана, но той ме почете с благодарността си. Мъжете от Клана не показват често благодарността си към жените пред всички. Той ми позволи да ловувам, той прие Дърк. Когато напуснах, той ми обеща да го защищава.
— Кога си напуснала?
Тя помисли малко. Година на раждането, година на ходенето, година на отбиването.
— Дърк беше на три години, когато напуснах — каза. Джондалар добави още три черти.
— Била си на четиринадесет? Само на четиринадесет? И оттогава си живяла тук сама? Три години? — той преброи всички черти. — Ти си на седемнадесет години, Айла. Изживяла си цял живот за седемнадесет години — рече той.
Айла мълчаливо и замислено поседя, преди да заговори.
— Сега Дърк е на шест години. Мъжете вече ще го взимат със себе си да се упражнява. Грод ще направи копие като за него, а Брун ще го научи как да го използва. И ако е още жив, старият Зуг ще му покаже как да използва прашката. Дърк ще се упражнява да лови малки животни със своя приятел Грев. Дърк е по-малък, но е по-висок от Грев. Винаги е бил висок за възрастта си — метнал се е на мен. Може да бяга бързо, никой не може да бяга по-бързо. И е добър с прашката и Уба го обича. Обича го колкото го обичам аз.
Айла не забелязваше стичащите се сълзи, докато едно вдишване не се превърна в изхлипване и без да знае как, се намери в ръцете на Джондалар с глава на рамото му.
— Всичко ще бъде наред, Айла — каза мъжът и нежно я потупа. На единадесет години майка, на четиринадесет — откъсната от сина си. Без да може да го гледа как расте, без дори да е сигурна дали е жив. Сигурна е, че някой го обича и се грижи за него, и го учи да ловува… като всяко дете.
Когато накрая вдигна глава от рамото на мъжа, Айла се чувстваше изцедена, но и по-спокойна, сякаш мъката и сега тежеше по-малко. За пръв път откакто бе напуснала Клана, бе споделила загубата си с друго човешко същество. Усмихна му се благодарно. В отговор той и се усмихна с нежност и съчувствие и с още нещо, което се изля от неосъзнавания извор на вътрешната му същност и се отрази в дълбината на очите му. То намери резонираща струна в жената. Двамата прекараха дълго време в интимната прегръдка на говорещите очи, заявили мълчаливо онова, което не биха изразили гласно.
Напрежението не бе по силите на Айла. Тя все още не се чувстваше много удобно, когато я гледаха в очите. Извърна поглед встрани и започна да събира рабошите си. На Джондалар му трябваше малко време, за да се вземе в ръце и да и помогне да върже пръчките на снопчета. Като работеше до нея, той усети топлата и плът и приятния женски мирис по-пълно, отколкото когато я успокояваше в прегръдките си. А Айла почувства повторно местата, където техните тела се бяха срещнали и вкуса на сол от кожата му и нейните сълзи.
И двамата осъзнаха, че са се докосвали, без някой от тях да бъде засегнат, но внимателно избягваха да се погледнат направо или да се допрат отново, опасявайки се да не разрушат непредвидения момент на нежност.
Айла взе снопчетата и се обърна към мъжа.
— На колко години си ти, Джондалар?
— Бях на осемнадесет, когато започнах моето Пътешествие. Тонолан беше на петнадесет… и на осемнадесет, когато умря. Толкова млад — на лицето му се изписа болка, после продължи: — Сега съм на двадесет и една… и тепърва ще се свързвам. За един необвързан мъж съм стар. Повечето мъже си намират стопанка и правят огнище много по-млади. Дори и Тонолан. На неговия Сватбен ритуал той беше на шестнадесет години.
— Аз намерих само двама мъже, къде е неговата стопанка?
— Умря. При раждане. Синът и също умря — съчувствие изпълни очите на Айла. — Затова пак тръгнахме да пътуваме. Той не можеше да остане там. Това Пътешествие от самото начало беше повече негово, отколкото мое. Той винаги търсеше приключенията, винаги рискуваше. Всичко си позволяваше, но всички му бяха приятели. Аз просто пътувах с него. Тонолан ми беше брат и най-добрият приятел, който съм имал. След като Джетамио умря, се опитах да го убедя да се върне с мен у дома, но той не желаеше. Толкова му беше мъчно, че искаше да я последва на онзи свят.