— По-голям ще е от клонче, но няма да тежи колкото твоето копие. Не може да е толкова тежко, ако искаш да го хвърлиш.
— Да го хвърлиш! Да хвърлиш копие?
— Ти нали хвърляш камъни с прашката си? Можеш да направиш същото и с копието. Няма да ти се налага да копаеш ями и щом веднъж се научиш, дори можеш да убиваш, докато тичаш. Ти си тъй точна с прашката, че мисля, че бързо ще се научиш.
— Джондалар! Знаеш ли колко често съм мечтала да мога да убивам елени или бизони с прашката? Никога не съм мислила да хвърлям копие — тя се намръщи.
— Можеш ли да хвърляш достатъчно силно? С прашката аз хвърлям много по-силно и по-далеч, отколкото мога с ръка.
— Няма да имаш същата сила, но пак ще имаш предимството на разстоянието. Макар че ти си права. Много е зле, че не можеш да хвърляш копие с прашка, само че… — той спря насред изречението. — Чудя се… — сбърчи вежди заради една тъй изненадваща мисъл, че трябваше незабавно да и отдели внимание. — Не, не мисля така… Къде можем да намерим няколко пръта?
— Край потока. Джондалар, има ли някаква причина да не мога да помагам да правиш тези копия? Аз ще се науча по-бързо, ако ти си още тук, за да ми казваш какво не правя както трябва.
— Не, разбира се — рече той, но както слизаше по пътеката, усети някаква тежест в себе си. Беше забравил за заминаването си и съжаляваше, че тя му бе напомнила.
26
Айла се снижи, и погледна през високата златиста трева, сведена под тежестта на узрелите класове, и се съсредоточи върху очертанията на животното. В дясната си ръка държеше готово за хвърляне копие, в лявата — друго. Един кичур дълга руса коса се бе измъкнал от плътно сплетената плитка и я шибаше през лицето. Тя леко премести дългия прът, търсейки центъра на тежестта, и като примижа, го хвана здраво и се прицели. Втурна се напред и хвърли копието.
— О, Джондалар! Никога няма да стана точна с това копие! — рече Айла, изкарана от търпение. Закрачи към дървото, увито с натъпкана с трева кожа, и извади все още трептящото копие от задницата на бизона, който Джондалар бе начертал с въглен.
— Много си взискателна към себе си, Айла — каза преливащият от гордост Джондалар. — Ти си много по-добра, отколкото си мислиш. Не стига, че се учиш много бързо, ами и никога не съм виждал такова упорство. Всеки свободен миг се упражняваш. Мисля, че сега твоят проблем е може би точно в това. Прекалено много искаш от себе си. Трябва да се отпуснеш.
— Аз се научих да използвам прашката само с упражняване.
— Нали не си станала майстор с нея за една нощ?
— Не. Трябваха ми няколко години. Само че не искам да чакам с години, преди да мога да ловувам с това копие.
— Няма да чакаш. Вероятно и сега би могла да ловуваш и дори да се изхитриш да удариш нещо. Нямаш силата и скоростта, с която си свикнала, но пък и никога няма да ги имаш. Ще трябва да установиш новия си обхват. Ако искаш да продължиш да се упражняваш, защо не се върнеш за малко към прашката?
— С прашката нямам нужда да се упражнявам.
— Да, но имаш нужда да се отпуснеш и аз мисля, че това ще ти помогне. Опитай.
При познатото усещане на кожената ивица в ръцете и ритъма и движенията на мятането с прашката, тя усети как напрегнатостта и се разпръсва. Радваше се на приятното задоволство от добре заученото движение, въпреки че самото заучаване и бе коствало много усилия. Можеше да удари всяка цел, особено неподвижните мишени за упражнения. Очевидното възхищение на мъжа я окуражи да направи една демонстрация, за да покаже способностите си. Избра няколко шепи чакъл от края на потока и отиде до срещуположната страна на полето, за да покаже какъв и е обхватът. Показа своята техника за бързо мятане на два камъка един след друг, а после и колко бързо може да повтори мятането с два допълнителни камъка. Джондалар се включи, като започна да поставя мишени, за да провери точността и. Постави един до друг четири камъка върху една канара. Тя ги събори с четири бързи мятания. Хвърли във въздуха два камъка един след друг, тя ги удари насред полета им. Тогава той направи нещо, което я изненада. Застана, в средата на полето, закрепи по един камък на всяко рамо и я погледна ухилено. Знаеше, че камъкът излита от прашката и с такава сила, че ударът би бил най-малкото болезнен — и фатален, ако попадне в уязвимо място. Това изпитание показваше неговата вяра в нея и нещо повече — нейната увереност в собствените способности.
Той чу свистене и тъпо изчаткване на камък в камък и после, миг по-късно, и вторият камък бе избит. Опасният номер не му се размина безнаказано. От единия камък излетя малко парченце и се заби във врата му. Той не трепна, но малката струйка кръв, която се размаза при изваждането на каменното късче, го издаде.