— Джондалар! Ти си ранен! — възкликна Айла, щом го видя.
— Дребна работа, едно парченце. Но теб си те бива с тази прашка. Никога не съм виждал някой да владее така оръжието.
Айла пък никога не бе виждала някой да я гледа като него. Очите му святкаха с уважение и възхита, гласът му бе станал хрипкав от топлата възхвала. Тя се изчерви, изпълнена с такъв порой от емоции, че поради липса на друг изход, той се изля в сълзи.
— Ако можеше да хвърляш и копието така… — спря и затвори очи, напрягайки се да види нещо с очите на ума си.
— Айла, мога ли да използвам прашката ти?
— Искаш да се научиш как да си служиш с прашката ли? — попита тя, като му я подаде.
— Не точно това.
Взе едно от лежащите на земята копия и се опита да нагласи тъпия му край в разширението на прашката, което се бе издуло във формата на кръглите камъни. Той обаче не бе достатъчно запознат с техниката на прашката и след няколко непохватни опита и я върна заедно с копието.
— Мислиш ли, че можеш да хвърлиш това копие е прашката?
Тя бе видяла какво се опитва да направи и криво-ляво успя да го постигне. Опъна прашката със задния край на копието, като едновременно държеше двата и края и пръта му. Не можа да го балансира добре, когато дългото оръжие излетя от ръката и, тя вложи малко сила и слабо го контролираше, но все пак успя да го метне.
— Трябва да е по-дълго или копието да е по-късо — рече той, като се опита да си представи нещо, което нивга не бе виждал. — И прашката е прекалено нестабилна. Копието се нуждае от по-добра опора. Нещо, на което да легне… може би дърво или кост… и пета отзад, за да не се плъзне. Айла! Не съм сигурен, но мисля, че може да стане. Мисля, че мога да направя… копиемет!
Айла гледаше как Джондалар конструира и експериментира, очарована както от концепцията да се направи нещо от една идея, така и от самия процес на изработка. Културата, в която бе израсла, не бе свикнала на такива нововъведения и тя не схващаше, че сама бе изобретила способи за ловуване и шейна-носилка от сходен съзидателен извор.
Той използваше материалите така, че да паснат на нуждите му и пригаждаше инструментите си към новите изисквания. Питаше я за съвети, като черпеше от дългата и практика с нейното метателно оръжие, но скоро стана очевидно, че изобретението, което разработваше, макар и получило първоначален тласък от прашката, бе съвсем ново и уникално съоръжение.
Веднъж разработил основните принципи, той посвети времето си на подобряващи ефекта изменения, а тя не бе по-запозната с тънкостите на хвърлянето на копие, отколкото той с прашката. Джондалар я предупреди със задоволство, че щом получи достатъчно добри действащи модели и двамата ще трябва да се упражняват.
Айла реши да го остави да използва инструментите, както си знае, за да довърши двата работни модела. Тя искаше да експериментира с друг от неговите инструменти. Не беше напреднала много с дрехите му. Двамата бяха заедно толкова много, че единственото време, което можеше да откъсне, бе рано сутрин или посред нощ, когато той спеше. Докато той довършваше и доизпипваше, тя изнесе старите му дрехи и новите си материали на площадката. На дневна светлина можеше да види как са зашити оригиналните парчета. Процесът и се видя толкова интересен, а дрехата — тъй интригуваща, че си помисли, че би могла да ги приспособи и за себе си. Не се опита да копира сложната украса от синци и бодли на ризата, но внимателно я изучи, мислейки ви, че ще е истинско предизвикателство за през следващата дълга спокойна зима. От мястото си можеше да наблюдава Джондалар на брега и на полето и да скъта ръкоделието си, преди той да се върне в пещерата. Но в деня, когато той изтича нагоре по пътеката, показвайки с гордост двата готови копиемета, Айла едва свари да набута дрехата, която правеше, в един непривличащ окото вързоп кожи. Той бе твърде горд от постижението си, за да забележи каквото и да било друго.
— Как мислиш, Айла? Ще свърши ли работа?
Тя взе единия копиемет от него. Беше просто, макар и остроумно приспособление: тясна плоска дървена платформа на половината от дължината на копието с канал по средата, където то да ляга, и спираща пета, изрязана във формата на кука. Двете ремъчни примки за пръстите бяха привързани от двете страни близо до предния край на копиемета. Първоначално копиеметът се държеше в хоризонтално положение. Промушените през предните примки пръсти обхващаха копиемета и копието, което лежеше в дългия канал с край, запънат в петата. При хвърляне задният край се вдигаше нагоре, като увеличаваше дължината на хвърлящата ръка. Допълнителното рамо увеличаваше скоростта и силата, с която копието напускаше ръката.