— Мисля, Джондалар, че е време да започнем да се упражняваме.
Упражненията запълниха дните им. Натъпканата с трева кожа на дървото-мишена се разпадна от постоянните пробождания и бе поставена нова. Този път Джондалар начерта силуета на елен. Някои дребни подобрения сами се набиваха в очите, докато и двамата придобиваха опитност. Всеки черпеше назаем от техниката на оръжието, с което бе по-запознат. Неговите силни надраменни хвърляния набираха по-голяма височина, а нейните, под известен ъгъл спрямо вертикалата, имаха по-плоска траектория. Всеки доизпипваше копиемета си, за да пасне по-добре на индивидуалния му стил.
Между тях започна приятелско състезание. Айла се опитваше, но не можеше да постигне мощните хвърляния на Джондалар, които разширяваха обхвата му. Джондалар не можеше да постигне смъртоносната точност на Айла. Двамата бяха изумени от огромните предимства на новото оръжие. С него след придобиването на определена доза майсторство Джондалар можеше да хвърли копието над два пъти по-далеч, с по-голяма сила и идеален контрол. А един аспект от упражняването заедно с Джондалар имаше по-голям ефект върху Айла, отколкото самото оръжие.
Тя винаги бе практикувала и ловувала сама. Отначало си играеше тайно от боязън да не я разкрият. Сетне направо си се упражняваше, но не по-малко тайно. Позволиха и да ловува от немай-къде. Никой никога не ловуваше с нея. Никой не я насърчаваше, когато пропуснеше, нито пък споделяше триумфа и, когато мерникът и се окажеше точен. Никой не обсъждаше с нея най-добрия начин да се използва оръжието, никой не и даваше съвети за други възможни подходи, никой не се вслушваше с респект и интерес в нейните предложения, И никой никога не се бе закачал, шегувал или смял с нея. Айла никога не бе изпитвала другарските отношения, приятелството, удоволствието от някой компаньон.
Ала колкото и упражняването да намали напрежението, между тях остана дистанция, която изглежда не можеха да скъсят. Когато приказваха на такива безопасни теми като лов или оръжия, разговорите им бяха оживени. Вкарването обаче на какъвто и да е личен елемент предизвикваше неудобно мълчание и неуверени учтиви заобикалки. Всяко случайно докосване идваше като разтърсващ удар, от който и двамата отскачаха встрани, и винаги бе сподирено от вдървена официалност и продължително обмисляне.
— Утре! — каза Джондалар, като извади бръмчащото копие. Част от пълнежа излезе заедно с него от твърде разширената и раздърпана дупка в кожата.
— Какво утре? — понита Айла.
— Утре отиваме на лов. Достатъчно си играхме. Няма какво повече да научим, като затъпяваме върховете в дървото. Време е да се хванем по-сериозно.
— Утре — съгласи се Айла.
Събраха копията и тръгнаха към пещерата.
— Ти знаеш околността, Айла. Къде да отидем?
— Познавам стените на изток по-добре, но може би първо трябва да ги огледам. Мога да ида на Уини — погледна нагоре да провери колко се е изместило слънцето. — Все още е рано.
— Добра идея. С този кон сте по-добри от няколко пеши наблюдатели.
— Ще задържиш ли Рейсър? Ще се чувствам по-добре, ако знам, че не ни следва.
— Ами когато утре идем на лов?
— Ще трябва да го вземем с нас. Имаме нужда от Уини, за донесем месото. Уини винаги се безпокои при лов, но вече е привикнала. Тя ще стои, където аз поискам, но ако жребчето се възбуди и побегне и ако попадне в паниката… Не знам.
— Сега не се тревожи. Ще се опитам да измисля нещо.
Пронизителното свирване на Айла докара кобилата и жребчето. Докато Джондалар обви ръка около врата на Рейсър, зачеса сърбящите го места и му заговори, Айла яхна Уини и я накара да препусне в галоп. Младият кон се чувстваше добре с мъжа. След като жената и кобилата напълно изчезнаха, Джондалар взе един наръч копия и двата копиемета.
— Е, Рейсър, да идем ли при пещерата да ги почакаме? Остави копията до входа на малкия отвор в стената на каньона и влезе. Беше неспокоен и не го свърташе на едно място. Разръчка огъня, насъбра въглените, добави няколко нови съчки, излезе на предния край на площадката и погледна надолу към долината. Муцунката на жребчето се пъхна в ръката му и той разсеяно погали рошавия млад кон. Щом прокара пръсти през сгъстяващата се козина на животното, се сети за зимата.
Опита се да мисли за нещо друго. Топлите летни дни сякаш никога нямаше да свършат и си приличаха един на друг така като че ли времето бе заловено в някаква суспензия. Лесно беше да се отлагат решенията. Утрешният ден бе твърде близо, та да се мисли за идващия студ… да се мисли за тръгване. Забеляза простата набедрена препаска, която носеше.