— На мен не ми расте зимна козина като на теб, приятелче. Скоро ще трябва да си направя нещо топло. Дадох онова шило на Айла и така и не си направих за мен. Може би точно това ще свърша, ще направя няколко нови инструмента. И ще трябва да помисля как да те предпазя от нараняване.
Върна се в пещерата, прекрачи над спалните си кожи и хвърли изпълнен с желание поглед към Айлината страна на огнището. Претършува складовата ивица за някой ремък или здрава връв и намери няколко навити на руло и поставени встрани кожи. Тази жена явно знае как да обработва кожите, помисли, като опипваше кадифено меката материя. Може би ще ми разреши да използвам някои от тях. Във всеки случай няма да ми е приятно да я моля.
Ако тези копиемети вършат работа, ще насъбера достатъчно кожи да си направя нещо за обличане. Може би трябва да им изрежа талисмани за късмет. Няма да навреди. Ха, ето едно търкало ремък. Може би ще успея да направя нещо за Рейсър от него. Такъв бегач е, само изчакай да стане жребец. Дали един жребец ще позволи някому да язди на гърба му? Дали ще мога да го накарам да върви, където искам? Никога няма да разбереш. Няма да си тук, когато той стане жребец. Заминаваш.
Джондалар подбра ремък, поспря да вземе своя пакет инструменти за обработка на кремъка и слезе по пътеката на брега. Потокът сякаш го приканваше, а той се чувстваше разгорещен и потен. Свали набедрената препаска и заплува нагоре срещу течението. Обикновено щом стигнеше тясната клисура, обръщаше обратно. Този път реши да огледа но-нататък. Отмина първите няколко бързея, сви зад последния завой и видя ревящата стена бяла вода. Сетне се отправи назад.
Плуването го освежи и чувството, че е открил нещо, насърчи желанието му за промяна. Вчеса косата си назад, изцеди водата от нея и се залови с брадата си. Цяло лято я носи, Джондалар, а лятото почти свърши. Не мислиш ли, че е време? Първо ще се обръсна, а подир туй ще направя нещо да държа Рейсър настрани. Не искам просто да слагам въже на врата му. Сетне ще направя едно шило и едно-две длета, та да мога да изрежа талисмани на копиеметите. И си мисля аз да направя яденето тази вечер. Покрай Айла човек може да забрави как се готви. Може да не съм добър колкото нея, но мисля, че все още мога да стъкмя едно ядене. Майката знае, че достатъчно често съм го правил по време на Пътешествието. Какво ли да изрежа на тези копиемети? Една донии би донесла най-голям късмет, но аз дадох моята на Нория. Чудя бе дали тя някога ще има бебе със сини очи. Айла има наистина странна идея — мъжът бил заченал бебето. Кой би си помислил, че старата Хадума иска това. Първия обряд. Никога не е имала Първи обряд. Минала е през такива и е страхотна с прашката. А и с копието не е зле. Мисля да сложа един бизон на нейния копиемет. Дали наистина вършат работа? Иска ми се да имах една донии. Може би ще съумея да направя една…
Щом вечерното небе притъмня, Джондалар започна да гледа за Айла от площадката. Когато долината се превърна в бездънна черна яма, запали на площадката огън, та тя да може да намери пътя, и продължи да си въобразява, че я чува да се качва по пътеката. Накрая направи една факла и потегли надолу. Заобиколи по края на потока край издадена стена и щеше да иде и по-далеч — ако не бе чул приближаващия тропот на конски копита.
— Айла! Защо се забави толкова?
Тя се стресна от деспотичния му тон.
— Гледах за стада. Сам знаеш.
— Но вече е тъмно!
— Знам. Беше почти тъмно, когато тръгнах насам. Мисля, че намерих мястото, едно стадо бизони на югоизток…
— Да се смрачава, а ти все още да преследваш бизони! Че ти не можеш да видиш бизон в тъмното!
Айла не можеше да разбере защо е тъй развълнуван, нито пък настоятелните му въпроси.
— Аз не търсех бизон в тъмното и защо искаш да стоиш тук и да говорим?
С високо цвилене жребчето се появи в кръга светлина, който хвърляше факлата, и преди Айла да слезе от кобилата, младият кон вече бе наврял муцуна между задните и крака. Джондалар се усети, че е действал, сякаш има някакво право да разпитва Айла и се извърна от светлината на факлата, доволен, че мракът скрива зачервеното му лице. Тръгна подире и, докато тя изкачваше пътеката, толкова разстроен, че не забеляза колко е изморена.
Тя сграбчи една спална кожа, уви се в нея и клекна близо до огъня.
— Забравих колко студено става нощем — каза. — Трябваше да си взема топло наметало, но не мислех, че ще продължи толкова. Джондалар я видя, че трепери и се раздразни още повече.
— Премръзнала си. Ще ти дам нещо топло за пиене — наля и той малко горещ бульон в една чаша. — Айла също не се взираше много в него — гледаше да се намести по-близо до огъня, но когато вдигна поглед да вземе чашата, едва не я изпусна.