— Мисля, че Пещерният лъв те е избрал, Джондалар. Мисля, че сега той е твоят тотем. Креб ми казваше, че не е лесно да се живее с могъщ тотем. След Урсус най-могъщият тотем е Пещерният лъв и наистина не беше лесно. Изпитанията му бяха трудни, но щом веднъж разбрах причината, никога не съм съжалявала. Мисля, че трябва да знаеш, в случай че сега той е твоят тотем — тя пак се втренчи в земята, надявайки се да не е казала прекалено много.
— Те означават много за теб, твоят Клан, нали?
— Аз исках да стана жена от Клана, но не можах. Не можах да се направя жена от Клана. Не съм като тях. Аз съм от Другите. Креб го знаеше, Иза ми каза да тръгна и да намеря своите. Не исках да тръгвам, но се наложи и никога няма да мога да се върна обратно. Прокълната съм със смърт. Аз съм мъртва.
Джондалар не бе наясно какво има тя предвид, но когато го каза, тръпки го побиха. Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Не си спомнях жената, от която съм родена, нито моя живот преди Клана. Опитвах се, но не можех да си представя мъж от Другите, мъж като мен. Сега колчем се опитам да си представя Другите, мога да видя единствено теб. Ти си първият от моите хора, когото съм виждала, Джондалар. Каквото и да се случи, няма да те забравя — Айла млъкна, чувствайки, че е казала прекалено много и стана. — Ако ще ходим на лов утре сутрин, мисля, че трябва да поспим малко.
Джондалар знаеше, че е била отгледана от плоскоглавците и е живяла сам-самичка в долината, след като ги е напуснала, но докато тя не го каза, не бе осъзнал напълно, че именно той е първият. Мисълта, че представя всичките си хора, го смущаваше и не бе много горд от начина, по който то бе направил. И въпреки това той знаеше какво изпитва всеки човек към плоскоглавците. Знае ли тя наистина какво да очаква?
Отиде да си легне с разбунени, двойнствени чувства. След, като си легна, се загледа замислено в огъня. Изведнъж изпита някакво разкривяващо усещане, нещо като световъртеж без прилошаване. Видя жената, сякаш бе отразена във вир, в който е паднал камък — вълнист образ, от който се разстила все по-широки и по-широки кръгове. Не искаше жената да го забрави, важно беше тя да го запомни.
Усети разклонение, разделяне на пътеки, избор, а нямаше кой да го упъти. Топло подухване накара космите по врата му да настръхнат. Разбра, че Тя го напуска. Никога не бе усещал със съзнанието си Нейното присъствие, но разбра, когато Тя си отиде, а оставената от Нея празнота беше болезнена. Това беше началото на някакъв край — краят на леда, краят на една епоха, краят на времето, когато Тя осигуряваше прехраната. Земната майка оставяше Своите деца да намерят собствения си път, да оформят собствения си живот, да заплатят последствията за собствените си действия, да пораснат. Не докато той бе жив, не и през много бъдещи поколения, ала първата необратима стъпка бе направена. Тя бе предала Своя прощален Дар, Нейния Дар на Знанието.
Джондалар долови призрачен погребален вопъл и разбра, че е чул плача на Майката.
Като силно опънат и освободен ремък реалността шляпна обратно на мястото си. Но тя се бе опънала твърде надалеч и не можеше да се побере в първоначалните си размери. Той погледна през огъня към Айла и видя, че по лицето и текат сълзи.
— Какво има, Айла?
— Не зная.
— Сигурна ли си, че може да ни носи и двамата?
— Не, не съм — рече Айла, водейки натоварената с кошовете Уини. Рейсър се влачеше отзад, вързан с едно въже за нещо като оглавник от кожени ремъци. То му позволяваше да пасе и да движи главата си, без да може да се затегне около врата му и да го задуши. Отначало оглавникът бе обезпокоил жребчето, но то вече привикваше.
— Ако можем да яздим и двамата, пътуването ще мине по-бързо. Ако на нея не и хареса, ще ми даде да разбера. В такъв случай може да яздим поред или и двамата да вървим пеша.
Щом стигнаха големия камък насред ливадата, Айла се качи на коня, попремести се и задържа кобилата, докато не я яхна и Джондалар. Уини присви уши назад. Усети допълнителната тежест — не бе свикнала с нея, но тъй като бе жилав як кон, потегли при сигнала на Айла. Жената я накара да върви равномерно и усещаше промените в походката на коня, които и даваха знак, че е време за спиране и почивка.
Когато потеглиха за втори път, Джондалар се поотпусна и тогава му се прииска да си беше останал нервен. Без тревожното стягане съзнанието му се насочи към яздещата пред него жена. Усещаше гърба и да се притиска към него, бедрата и да се допират до неговите, а и Айла започна да чувства нещо друго освен коня. Зад нея се надигна някакъв топъл, силен натиск, който Джондалар не можеше да контролира, а всяко движение на коня ги стръскваше един към друг. Хем и се искаше той да престане, хем не и се искаше.