Джондалар започна да чувства неизпитвана досега болка. Никога не бе сдържал толкова желанието си. От първите дни на мъжествеността му винаги бе имало разни средства за разтоварване, ала тук нямаше друга жена, освен Айла. Той не искаше да го прави повторно и просто се опита да го понесе.
— Айла — с напрегнат глас, — мисля… мисля, че е време за почивка — изтърси той.
Тя спря коня и слезе колкото може по-бързо.
— Не е далеч — каза, — Можем да вървим останалата част от пътя.
— Да, тъкмо Уини ще си почине.
Айла не започна да спори, макар да знаеше, че не заради това ходят пеша. Вървяха един до друг с коня между тях и си говореха през гърба му. Даже сега Айла с мъка обръщаше внимание на ориентирите и посоките, а Джондалар вървеше с наболяващи го слабини, благодарен, че конят му служи като прикритие.
Щом зърнаха стадото бизони, предвкусването на истинския лов с копиемети започна да потушава задушаващите ги страсти, макар да избягваха да стоят много близо един до друг и предпочитаха да държат по един кон помежду си. Бизоните обикаляха в кръг около един малък поток. Откакто Айла го бе видяла, стадото бе пораснало. Няколко по-малки групички се бяха присъединили към него, а щяха да ги последват и други. Рано или късно десетки хиляди гъсто скупчени, рошави кафеникаво черни животни щяха да се стълпят на цели акри полегати хълмове и речни долини — мучащ, тътнещ жив килим. Сред тази тъпканица отделното животно имаше малко значение, стратегията на оцеляването им зависеше от многочислеността.
Даже и по-малобройните животни, събрали се край потока, бяха подчинили бодливите си индивидуалности на стадния инстинкт. По-късно оцеляването щеше да изиска повторно разцепване на малки семейни стада, които да се разпръснат и да дирят храна за прехрана през гладните сезони. Айла откара Уини до края на потока близо до едно изкривено от вятъра слабо борче. На мълчаливия език на Клана каза на коня да стои наблизо и щом видя, че кобилата подбра малкото си по-близо до нея, Айла разбра, че може да не се безпокои за Рейсър. Уини бе напълно способна да опази жребчето си от опасността. Джондалар обаче се бе помъчил да намери решение на описания проблем и тя бе любопитна да види дали то ще свърши работа.
Жената и мъжът взеха по един копиемет и по една връзка дълги копия и продължиха пеша към стадото. Твърдите копита бяха разтрошили сухата коричка, покриваща степите, и бяха вдигнали облак прах, улягащ като фино покритие върху тъмната рунтава козина. Движещото се стадо си личеше по задушливия прах по същия начин, както димът от горящия прериен огън показваше накъде се насочва пожарът — и в резултат оставяше същото опустошение.
Джондалар и Айла заобиколиха да наближат срещу вятъра бавно движещото се стадо, като присвиваха очи да изберат отделни животни, а напоеният с горещата дълготрайна миризма на бизоните вятър набиваше фини песъчинки в лицата им. Мучащите телета се влачеха след кравите, а склонните да мушкат с глава годиначета изпитваха търпението на гърбатите мъжкари.
Един стар бик се извъргаля в прахта и се надигна да се изправи на крака. Масивната му глава бе ниско сведена, сякаш бе натискана към земята от огромните черни рога. Със своите два метра Джондалар бе малко по-висок от гърбатите рамене на бизона. Мощната гъсторунна предница на животното изтъняваше към ниската и слаба задница. Огромният стар звяр, вероятно наскоро минал най-добрите си години, бе прекалено твърд и жилав за тях, но щом спря да ги изгледа подозрително, разбраха, че може да се окаже и мъчно преодолим. Изчакаха го, докато не си тръгна. Щом наближиха, общият тътен от стадото намаля и се разпадна на отделни измучавания. Джондалар посочи една млада женска. Юницата беше почти напълно пораснала, готова да ражда малки и затлъстяла от лятната паша. Айла кимна в съгласие. Поставиха копия в копиеметите си и Джондалар направи знак, че възнамерява да мине от другата страна на младата телица.
По някакъв неизвестен инстинкт или може би, понеже бе видяло мъжа да се движи, животното почувства, че е набелязано като жертва. То нервно започна да се приближава към основната част на стадото. Няколко други се придвижиха да го обградят и отвлякоха вниманието на Джондалар. Айла бе сигурна, че ще изтърват женската. Джондалар беше с гръб към нея, тя не можеше да му даде знак, а юницата излизаше от обхвата и. Не можеше и да викне. Даже и той да я чуеше, викът можеше да предупреди бизона.
Тя се реши и се прицели. Когато се накани да хвърли, той погледна назад, прецени положението и приготви своя копиемет. И бързо движещата се юница, и те двамата караха другите животни да се размърдат. Мъжът и жената си мислеха, че облакът прах ще бъде достатъчно прикритие, но бизоните бяха привикнали с него. Младата крава бе почти стигнала безопасността на стадото, а помежду им се вклиняваха други животни.