Джондалар се втурна към нея и хвърли копието си. Копието на Айла го последва секунда по-късно и уцели рунтавия врат на бизона, след като неговото се вряза в меките му слабини. Инерцията на животното го откара напред, сетне стъпките му се забавиха. Юницата се заклати, препъна се и падна на колене, строшавайки при падането си копието на Джондалар. Стадото помириса кръвта. Няколко животни подушиха падналата юница и тревожно замучаха. Другите подеха погребалната им песен, забутаха се и закръжиха, а въздухът се изпълни с напрежение. Айла и Джондалар хукнаха към плячката си от две посоки. Изведнъж той започна да вика и да размахва ръце към нея. Без да разбира сигналите му, тя тръсна глава.
Едно младо биче, което си играеше на мушкане, най-накрая бе предизвикало реакцията на стария патриарх и бе отскочило встрани, при което се бе бухнало в една нервна женска. Младият мъжкар се върна назад, нерешителен и възбуден, но пътят на бягството му бе пресечен от големия бизон. Той не знаеше накъде да свърне, докато движещата се двукрака фигура не привлече вниманието му. Бичето наведе глава и се втурна към нея.
— Айла! Озърни се! — ревна Джондалар бягайки към нея. В ръката си държеше копие и сочеше с него.
Айла се извърна и видя наближаващия млад бизон. Първата и мисъл бе за прашката — почти инстинктивна реакция. Прашката винаги бе била незабавната и мисъл за защита. Тя обаче бързо я заряза и шибна едно копие в своя копиемет.
Джондалар хвърли копието си с ръка миг преди нея, но копиеметът придаваше по-голяма скорост. Оръжието на Джондалар попадна в хълбока и накара бизонът моментално да се извърти. Когато той се втренчи, копието на Айла, все още трептящо, се впи в окото на младия бик. Животното бе мъртво, преди още да падне.
Тичането, виковете и новият източник на мирис на кръв задвижиха безцелно кръжащите животни в обща съгласувана посока по-далеч от разстройващата ги бъркотия. Влачещите се най-отдире животни заобиколиха падналите, за да се присъединят към стадото в разтърсващо земята паническо бягство. Тропотът се чуваше дори след като прахът се слегна.
За миг мъжът и жената стояха зашеметени и гледаха двата мъртви бизона сред празната равнина.
— Свърши — рече шашардисана Айла. — Просто ей тъй.
— Защо не побягна? — викна и Джондалар, като се поддаде на страха си, след като вече всичко бе свършило, и закрачи към нея. — Можеше да те убие!
— Не можех да обърна гръб на нападащ мъжкар — отвърна Айла. — Щеше да ме намуши със сигурност — тя пак погледна бизона. — Не, мисля, че копието ти щеше да го спре…, само че тогава не, го знаех. Никога по-рано не съм ловувала с някой друг. Винаги е трябвало да се пазя сама. Ако не се опазех, нямаше кой да го направи. Думите и поставиха на място и последния къс от мозайката и изведнъж той видя изцяло как ще да е изглеждал животът и. Тази жена, помисли, тази кротка грижовна нежна жена беше преживяла много повече, отколкото някой би повярвал. Не, тя не би избягала от нищо, дори не и от теб. Когато се случеше да си отпуснеш юздите, Джондалар, и да престанеш да се контролираш, хората се отдръпваха. Ала и при най-голямата, ти ярост тя удържа на своето.
— Айла, красива, дива, чудесна жено, виж какъв ловец си! — усмихна се той. — Виж какво сме направили! Два бизона. Как ще ги закараме и двата обратно?
Истинското значение на тяхното постижение я изпълни и тя се усмихна със задоволство, триумф и радост. Джондалар осъзна, че не е виждал достатъчно често тази усмивка. Тя беше красива, но колчем се усмихнеше така, просияваше, сякаш отвътре я озаряваше огън. Неочаквано го напуши смях — несдържан и заразителен. Тя също се разсмя, не можеше да се сдържи. Това беше техният победен вик, викът на успеха.
— Виж какъв ловец си ти, Джондалар — рече тя.
— Цялата работа е в копиеметите. Влязохме в това стадо и преди да разберат какво става — два бизона! Помисли какво може да значи това!
Тя знаеше какво ще означава това за нея. С новото оръжие ще може винаги да ловува за себе си. Зиме, лете. Без да копае ями. Ще може да пътува и да ловува. Копиеметът имаше не само всички предимства на прашката, а и още много други.
— Знам какво значи. Ти каза, че ще ми покажеш по-добър, по-лесен начин за ловуване. Направи повече, отколкото можех да си представя. Не знам как да ти кажа… така съм…
Тя знаеше само един начин да изрази благодарността си — начинът, който бе научила в Клана. Седна в нозете му и сведе глава. Може би той няма да я тупне по рамото, за да и разреши да говори, както си му е редът, но трябваше да опита.