Айла сведе глава да скрие внезапно бликналите сълзи.
— Не знам какво да кажа, никога не съм виждала нищо подобно. Тя е прекрасна. Изглежда истинска, съвсем като човек. Почти като мен.
Той вдигна брадичката и.
— Аз исках тя да изглежда като теб, Айла. Един истински резбар би я направил по-добре… не. Един истински резбар никога не би направил донии така. Не съм сигурен, дали и аз биваше да го правя. Донии обикновено няма лице, лицето на Майката е непознаваемо. Това, че направих твоето лице на тази донии, може да впримчи духа ти вътре. Затова тя е твоя, ти да я имаш, това е подаръкът ми за теб.
— Чудя се защо си сложил подаръка си тук — рече Айла, като доразвърза вързопа. — Аз направих това за теб.
Той тръсна кожата, видя украшенията и очите му блеснаха.
— Айла! Не знаех, че можеш да шиеш и да поставяш синци. — каза, като оглеждаше дрехата.
— Аз не съм правила синците. Просто направих нови части за ризата, която носеше. Разпарцалосах другите дрехи, за да разбера колко големи и с каква форма да са парчетата, и разгледах как са свързани, та да разбера как е направена. Използвах шилото, дето ми го даде. Не знам, дали съм го използвала правилно, но свърши работа.
— Идеално е! — каза той, като сложи ризата на гърдите си. Изпробва панталоните, а сетне и ризата. — Мислех си да си направя по-подходящи за пътуване дрехи. За тук набедрената препаска е чудесна, обаче…
Ето че изскочи. Произнесено на глас. Също като злите духове, за които Креб казваше, че силата им идва единствено от припознаването им, когато имената им се произнесат на глас, потеглянето на Джондалар бе станало факт. Вече не беше неясна мисъл, която някой ден би могла да изскочи, сега вече бе нещо веществено. И придобиваше все по-голяма тежест, защото мислите им се концентрираха върху него, докато сякаш нечие потискащо физическо присъствие влезе в пещерата, за да не излезе повече.
Джондалар бързо свали дрехите и ги сгъна.
— Благодаря, Айла. Не мога да ти кажа колко много означават за мен. Когато стане по-студено, ще бъдат чудесни, но все още нямам нужда от тях — рече той и сложи набедрената препаска.
Айла кимна, но не посмя да заговори. Усети някакъв натиск в очите си и костената фигурка се размаза. Тя я притисна към гърдите си, обичаше я. Бе направена от неговите ръце. Той се смяташе за майстор на инструменти, но можеше да прави толкова други неща. Ръцете му бяха достатъчно изкусни да направят едно изображение, което и даваше същото усещане за нежност, което бе изпитала, когато я бе накарал да разбере какво е да бъдеш жена.
— Благодаря ти — рече тя, като си спомни за учтивостта. Той се намръщи.
— Не я губи — каза. — Както има твоето лице и може би съдържа твоя дух, може да не е безопасно, ако я намери някой друг.
— Моят амулет съдържа част от моя дух и духа на моя тотем. Сега тази донии съдържа част от моя дух и от духа на твоята Земна майка. Това също ли я прави мой амулет?
Не бе мислил за това. Беше ли тя сега част от Майката?
Едно от децата на Земята? Може би не биваше да си играе със сили, излизащи извън обсега на знанията му. Или бе станал техен проводник?
— Не зная, Айла — отвърна. — Само че не я губи.
— Джондалар, ако си мислил, че може да бъде опасно, защо си поставил лицето ми на тази донии?
Той хвана ръцете и, които държаха фигурката.
— Защото исках да пленя духа ти, Айла. Не за да го задържа, мислех да ти го върна. Исках да ти дам Удоволствие, а не знаех дали ще мога. Не знаех дали ще разбереш, ти не си възпитана да Я познаваш. Мислех, че като сложа твоето лице, може би това ще те привлече към мен.
— За това не е имало нужда да слагаш лицето ми на една донии. Преди да разбера какво са Удоволствията, щях да бъда щастлива, ако просто бе пожелал да облекчиш нуждите си с мен.
Той я взе заедно с донии в прегръдките си.
— Не, Айла. Ти може и да си била готова, но аз имах нужда да разбера, че това ти е за пръв път, защото иначе нямаше да бъде както трябва.
Тя отново се изгуби в очите му. Ръцете му се стегнаха и тя се отдаде в негова власт, докато престана да усеща всичко, освен ръцете, които я държаха, гладната му уста върху нейната, тялото му, притиснато към нейното и зашеметяващата, нетърпяща отлагане нужда. Не разбра кога я вдигна и я отнесе от огнището.
Коженото и легло се надигна да я приеме. Почувства, че той се мотае с възела на ремъка и, сетне се отказа и просто вдигна наметалото и. Тя жадно се отвори за него, усети твърдата му мъжественост да търси и после да намира.
Яростно, почти отчаяно той заби дълбоко пръта си, сякаш за да се убеди отново, че тя е тук за него, че няма защо да се възпира. Тя се надигна да го посрещне и го пое, изпълнена с не по-малко желание.