Кланът и Другите, тотемите и Майката, всички имаха някакви претенции към тази нейна невидима част, наречена дух. Мисля, че моят дух трябва да е объркан, помисли тя, знам, че аз самата съм объркана.
Студеният вятър я принуди да се върне в пещерата. Като отмести настрана студеното печено, тя напали малък огън, опитвайки се да не обезпокои Джондалар, и започна да си топли вода за чай, та да се успокои. Все още не би могла да заспи. Докато чакаше, се взираше в пламъците и си мислеше колко пъти се е вглеждала в тях, за да види подобие на живот. Горещите езици топлина танцуваха около дървата, подскачаха да опитат вкуса на някоя нова съчка, после се дръпваха и пак подскачаха към нея, докато не я обявяха за своя и не я погълнеха.
— Дони! Това си ти! Това си ти! — извика Джондалар в съня си. Айла скочи и отиде при него. Той се въртеше и се мяташе в съня си. Изведнъж очите му се отвориха и погледнаха стреснато.
— Добре ли си, Джондалар? — попита тя.
— Айла? Айла! Ти ли си?
— Да, аз съм.
Очите му пак се затвориха и той промърмори нещо неразбираемо. Не се е събудил, сети се тя. Било е част от съня му, но сега беше по-спокоен. Тя го наблюдава, докато той се отпусна, и сетне се върна при огъня. Докато пиеше чай, остави пламъците да замрат. Накрая отново се усети сънлива, махна наметалото си, пропълзя до Джондалар и се зави с кожите. Топлината на спящия мъж я накара да си помисли колко студено ще бъде, когато си отиде и от огромния резервоар на пустотата и се появиха нови сълзи. Плака, докато заспа.
Джондалар бягаше, дишайки тежко и опитвайки се да стигне отвора на пещерата пред себе си. Погледна нагоре и видя пещерния лъв. Не, не! Тонолан! Тонолан! Пещерният лъв го гонеше, сви се, после скочи. Изведнъж се появи Майката и с една заповед отпрати лъва.
— Дони! Това си ти! Това си ти!
Майката се обърна и той видя Нейното лице. Лицето на донии, което бе изрязал така, че да напомня за Айла. Той Я призова:
— Айла? Айла! Ти ли си?
Изрязаното лице оживя. Нейната коса беше като златно хало, заобиколено от червен ореол.
— Да, аз съм.
Айла-донии порасна и промени формата си, превърна се в древната донии, която бе дал, същата, която от толкова поколения беше в неговото семейство. Беше пищна и майчинска и продължи да расте, докато не стана голяма като планина. Сетне Тя започна да ражда. Всички морски създания изплуваха от Нейната дълбока пещера с водата на родилката, сетне като рояк излетяха всички насекоми и птици. Последваха ги земните животни — зайци, елени, бизони, мамути, пещерни лъвове — и нейде в далечината през мъгливата омара той съзря неясни очертания на хора.
Той тръгна през червената мъгла и чу далечен рев подобно стремителен водопад. Ревът нарастваше, връхлиташе го. Заля го хорски поток, който излизаше от просторната утроба на Земната майка, огромната като планина Земна майка с лицето на Айла.
Промъкваше се между хората, борейки се да се добере до Нея, и най-накрая стигна огромната пещера. Нейния дълбок отвор. Той влезе в Нея и мъжествеността му заопитва топлите и гънки, докато те го затвориха в своите даряващи удовлетворение дълбини. Помпаше яростно, с несдържана радост, после видя Нейното обляно в сълзи лице. Тялото и се разтърсваше от ридания. Искаше да Я утеши, да и каже да не плаче, но не можеше да проговори. Беше отблъснат встрани.
Бе в центъра на огромната тълпа, която се изливаше от Нейната утроба, всичките с ризи със синци. Опита се да си пробие път обратно, но огромният натиск на хората го отнесе като ствол, попаднал в наводнението от водата на родилката, ствол, понесен от Великата майка река, със закачена за него окървавена риза.
Изви врат, за да погледне назад, и видя Айла да стои пред отвора на пещерата. Риданията отекнаха в ушите му. Сетне с гръмовен екот пещерата се срути в дъжд от скали. Бе останал сам. Плачеше.
Джондалар отвори очи в тъмното. Малкият огън на Айла бе погълнал дървата. В тази абсолютна тъмнина не бе много сигурен дали се е събудил. Пещерата не се виждаше, нямаше нищо познато, но което да може да определи положението си. Доколкото разчиташе на зрението Си, със същия успех би могъл и да е потопен в бездънна пустота. Ярките фигури от сънищата му бяха по-материални. Те танцуваха из ума му на отделни късчета и парчета, като съзнателното му мислене им придаваше по-големи размери.
Преди нощта да избледнее достатъчно, за да оголи очертанията на скалата и пещерните отвори, Джондалар бе започнал да осмисля образите от съня си. Рядко помнеше сънищата си, но този бе тъй отчетлив, тъй осезаем, че трябва да беше послание от Майката. Какво се опитваше да му каже Тя? Искаше му се някоя зеландони да му помогне на разгадае съня.