— Моя начин… чудя се дали вече знам кой е моят начин. Само ни погледни! Един мъж и една жена, и два коня! Единият натоварен с нашата палатка, с храна и с резервни дрехи. Струва ми се необичайно да тръгна на Пътешествие така необременен, да не нося нищо освен копия и копиемет!
И торбичката ми да бъде пълна с огнени камъни. Мисля, че ще бъдем голяма изненада, ако някой можеше да ни види. Само че аз съм по-изненадан от самия себе си. Не съм същият онзи мъж, който бях, когато ме намери. Ти ме промени, Айла, и аз те обичам за това.
— Аз също съм променена, Джондалар. Аз те обичам.
— Добре, накъде да тръгнем?
Айла усещаше тревожно чувство за загуба, докато вървяха по долината, следвани от кобилата и жребчето и. Когато стигна завоя в края и, тя се обърна.
— Джондалар! Виж! Конете са се върнали в долината. Не съм виждала коне, откакто дойдох. Махнаха се, след като ги подгоних и залових майката на Уини. Радвам се, че пак ги виждам. Винаги съм си мислила, че тази долина е тяхна.
— Същото стадо ли е?
— Не зная. Жребецът беше жълт, като Уини. Не виждам жребеца, само кобилата-водачка. Беше много отдавна.
Уини също бе забелязала конете и високо изцвили. Отвърнаха на поздрава и ушите на Рейсър с любопитство се насочиха към конете. После кобилата последва жената, а жребчето тръгна в тръс след нея, Айла следваше реката на юг и когато видя върлия скат на отсрещната страна, пресече. Спря на върха и двамата с Джондалар яхнаха Уини. Жената намери ориентирите си и тръгна на югозапад. Теренът стана по-неравен, по-начупен и нагънат, със скални каньони и стръмни склонове, водещи до плоски върхове. Когато наближиха един отвор между назъбените каменни стени, Айла слезе от коня и огледа земята. По нея нямаше пресни следи. Тя ги поведе в един глух каньон, сетне се покатери на една откъснала се от стената скала. Щом тръгна към свлачището от другата страна, Джондалар я последва.
— Това е мястото, Джондалар — каза тя и като извади от туниката една торбичка, му я подаде.
Той позна мястото.
— Какво е това? — попита, като хвана малката кожена торбичка.
— Червена земя, Джондалар. За гроба му.
Той кимна. Не можеше да говори. Усети натиска на сълзите и не направи усилие да ги спре. Изсипа от червената охра в шепата си и я разпиля по скалите и трошляка, сетна разпръсна втора шепа. Айла изчака, докато той гледаше с влажни очи скалистия сипей и когато се обърна да си ходи, тя направи жест над гроба на Тонолан.
Яздиха известно време, преди Джондалар да проговори.
— Той беше любимец на Майката. Тя си го поиска обратно.
Изминаха още малко и той попита:
— Какъв беше тоя жест, дето го направи?
— Помолих Великата пещерна мечка да го пази по време на пътуването му и да му пожелае късмет. Означава „върви с Урсус“.
— Айла, когато ми каза, не го одобрих. Сега го одобрявам. Благодарен съм ти, задето си го погребала и си помолила тотемите на Клана да му помогнат. Мисля, че заради теб той ще успее да намери пътя си към света на духовете.
— Ти каза, че е бил смел. Не мисля, че смелчаците имат нужда от помощ, за да намерят пътя си. За тези, които са безстрашни, това ще бъде вълнуващо приключение.
— Той беше смел и обичаше приключенията. Беше препълнен с живот, сякаш се опитваше да го изживее целия наведнъж. Не бих направил това Пътешествие, ако не беше той — ръцете му бяха около Айла, защото яздеха заедно. — А и теб не бих те намерил.
Ето какво е имал предвид Шамуд, като каза, че такава ми е съдбата! „Той те води там, където иначе ти не би отишъл“ бяха думите му. Тонолан ме доведе до теб… и сетне последва любовта си на другия свят. Не исках той да си отиде, но сега мога да го разбера.
На запад начупеният терен отново отстъпи място на плоските открити степи, нарязани от оттичащи се от огромния северен ледник реки и потоци. Водата си пробиваше път през срещащите се тук-там високостенни каньони и криволичеше по полегатите долини. Малкото дървета, които украсяваха степите, бяха се обърнали на джуджета в борбата си да оцелеят дори покрай водите, които подхранваха корените им, и формите им бяха разкривени, сякаш замръзнали, докато са се извъртали с гръб към яростния порив.
Където можеха, се придържаха към долините — за убежище от вятъра и за дърва. Само там, на завет растяха в относително изобилие брези, върби, борове и лиственици. За животните обаче това не се отнасяше. Степите бяха огромен резерват на диви животни. С новото си оръжие мъжът и жената ловуваха на воля, когато пожелаеха прясно месо, и често оставяха част от плячката си за другите хищници и любителите на мършата.