— И аз обичам, когато ти ми даваш Удоволствия. Това ме изпълва отвътре с любов. Можеш да ми даваш Удоволствия колкото си искаш, само че понякога аз ще искам да те удовлетворявам.
Той пак се засмя.
— Съгласен съм. И след като искаш да знаеш толкова много, ще те науча на повече неща. Знаеш ли, ние можем да се удовлетворяваме един друг. Иска ми се сега да беше мой ред да направя тъй, че да те изпълня отвътре с любов. Само че ти го направи така добре, че не мисля, че дори и докосването на Хадума би могло да ме вдигне.
Айла замълча за миг.
— Това няма да има значение, Джондалар.
— Кое няма да има значение?
— Даже и мъжествеността ти никога повече да не се вдигне, ти все още ще караш любовта да ме изпълва отвътре.
— Да не си го повторила! — той се ухили, но леко потрепера.
— Твоята мъжественост пак ще се вдигне — рече тя много тържествено и се закикоти.
— Какво те направи толкова остроумна, жено? Има някои неща, с които не трябва да се шегуваш — каза той, престорено засегнат, сетне се разсмя. Беше изненадан и щастлив от нейната игривост и ново разбиране за хумора.
— Обичам да те карам да се смееш Като се смея с теб, ми е почти така хубаво, както когато правя любов с теб. Искам винаги да се смееш с мен. Мисля си, че тогава никога няма да престанеш да ме обичаш.
— Да престана да те обичам? — каза той, като приседна и я погледна отвисоко. — Айла, цял живот съм те търсил, без да знам какво търся. Ти си всичко, което съм желал, всичко, което съм мечтал да притежава една жена, и даже повече. Ти си очарователна загадка, парадокс. Ти си абсолютно честна, открита, нищо не криеш и въпреки това си най-тайнствената жена, която съм срещал. Ти си силна, разчиташ на себе си, напълно си способна да се грижиш за себе си и за мен и въпреки това можеш да седнеш в нозете ми, ако те оставя, без да се срамуваш, без възмущение, тъй лесно, както аз бих отдал почит на Дони. Ти си безстрашна и смела, ти спаси живота ми, гледа ме като бебе, докато оздравея, ловува, за да ме храниш, грижеше се за моите удобства. Ти нямаш нужда от мен. И въпреки това ме караш да искам да те защищавам, да те наглеждам, да съм сигурен, че нищо лошо няма да ти се случи.
Бих могъл да живея с теб цял живот и никога да не те опозная истински. У теб има дълбини, които биха могли да бъдат изследвани много животи. Ти си мъдра и древна като Майката и свежа и млада като жена при Първия обряд. И ти си най-красивата жена, която съм виждал. Не мога да повярвам на късмета си, че съм получил толкова много. Не мислех, че съм способен да обикна някого. Сега знам, че просто съм очаквал теб. Не мислех, че съм в състояние да обичам, Айла, а те обичам повече от самия живот.
В очите на Айла имаше сълзи. Той целуна двата клепача и я притисна към себе си, сякаш се боеше, че може да я изгуби.
Когато на следващата сутрин се събудиха, на земята имаше тънък слой сняг. Оставиха капака на палатката да падне отново и се заровиха в кожите за спане, но и двамата усетиха тъга.
— Мисля, че е време да тръгнем назад, Джондалар.
— Май си права — каза той, като гледаше как дъхът му вдига лека струйка пара. — Все още е рано. Няма да попаднем в лоша буря.
— Човек никога не знае, времето може да те изненада.
Накрая станаха и започнаха да вдигат бивака. Прашката на Айла повали един огромен пустинен гризач, който се появи от подземното си леговище с бързи подскоци на два крака. Тя го вдигна за опашката — почти двойно по-дълга от тялото му и го прехвърли на гърба си за кукоподобните задни лапи. В бивака бързо го одра и го набучи на шиш.
— Мъчно ми е, че се връщаме — рече Айла, докато Джондалар стъкмяваше огъня, — беше… голямо забавление. Просто да пътуваш, да спираш, където искаш. Да не се грижиш да донесеш нещо у дома. Да правиш бивак по пладне, защото си поискал да поплуваш или да имаш Удоволствия. Радвам се, че се сети за това.
— На мен също ми е мъчно, че свърши, Айла. Беше хубаво пътуване.
Той стана за още дърва и тръгна надолу към реката. Айла тръгна с него да му помогне. Заобиколиха един завой и попаднаха на купчина изгнил плавей. Изведнъж Айла чу някакъв звук. Тя погледна нагоре и протегна ръка към Джондалар.
— Хей-ооо! — извика нечий глас.
Към тях вървяха малка група хора и махаха с ръце. Айла се присламчи към Джондалар, ръката му я обгърна успокояващо.
— Всичко е наред, Айла. Това са Мамутои. Казвал ли съм ти, че те сами се наричат ловци на мамути? Мислят, че и ние сме Мамутои — каза Джондалар.
Когато групичката наближи, Айла се обърна към Джондалар, а на лицето и се изписа изненада и учудване.
— Тези хора, Джондалар… те се усмихват — рече тя. — На мен ми се усмихват.