Изглеждаше като черупката на някакво морско създание, но беше от камък — първият знак, който нейният тотем и бе дал, за да одобри решението и да ловува с прашката. Само хищници, не животни за ядене, което би било разхищение, защото тя не можеше да се върне в пещерата с тях. Но хищниците бяха по-умели и опасни и техният лов бе издигнал умението и до истинско майсторство. Следващия предмет, който Айла вдигна, бе нейният ловен талисман — малък, изцапан с охра овал от мамутова кост, даден и от самия Брун при плашещата хипнотизираща церемония, при която тя стана Жената, която ловува. Докосна малкия белег на гърлото си, където Креб я бе одраскал, за да пролее кръвта и като жертвоприношение на Древните.
За нея следващото късче имаше много специално значение и едва не извика отново сълзите и. Здраво стисна в юмрука си трите блестящи слепени заедно включвания железен пирит.
Бяха и дадени от нейния тотем, за да знае, че синът и ще оживее. Последното беше парченце черен манганов диоксид. Когато стана лечителка, Мог-ър и го даде заедно с парче от духа на всеки от членовете на Клана. Внезапно и хрумна мисъл, която я разтревожи. Значи ли това, че когато Брод ме прокле, е проклел всички? Когато Иза умря, Креб взе от нея духовете, за да не може да ги отнесе със себе си в света на духовете. От мен никой не ги взе.
Овладя я чувство за предвиждане. Още от Събирането на Клана, където Креб по някакъв необясним начин бе научил, че е различна, от време на време тя изпитваше това странно объркване, сякаш той я бе променил. Почувства смъдене, боцкане, настръхване, повдигане и слабост, и дълбок страх от това какво може да означава нейната смърт за целия Клан.
Опита се да се отърси от усещането. Вдигна кожената торбичка, прибра вътре колекцията си и добави кварцовия кристал. Завърза отново амулета и провери ремъка за белези на износване. Креб и бе казал, че ако го загуби, ще умре. Когато го сложи, усети малка разлика в тежината му.
Седейки на скалистия бряг, Айла се чудеше какво се е случило, преди да бъде намерена. Не можеше да си спомни нищо от предишния живот, но тя бе тъй различна. Твърде висока, твърде бледа, лицето и изобщо не приличаше на лицата на останалите от Клана. Бе виждала отражението си в спокойни локви, беше грозна. Брод и го бе казвал достатъчно често и всеки го мислеше. Тя беше голяма грозна жена. Никой мъж не я искаше.
Ама и аз не поисках никой от тях, помисли си. Иза казваше, че имам нужда от мъж като мен, но дали някой мъж от Другите ще ме иска повече от мъжете от Клана? Никой не иска една голяма грозна жена. Може би е по-добре да остана тук. Откъде да знам, че ще си намеря стопанин, дори и да намеря Другите?
4
Джондалар се приведе ниско и се втренчи в стадото през високата златисто зелена трева, превита под тежестта на недоузрелите семена. Миризмата на кон бе силна — не от сухия вятър, който носеше в лицето му техния топъл планински мирис, а от мазните фъшкии, с които бе натрил тялото н подмишниците си, за да прикрие собствената си миризма, ако вятърът се извърти.
Горещото слънце се отразяваше от потния му бронзов гръб и по лицето му течаха вадички пот. Те правеха по-тъмна избледнялата от слънцето и сплъстена на челото му коса. Един дълъг кичур се бе измъкнал от кожения възел в основата на врата и вятърът неприятно го пляскаше в лицето. Наоколо бръмчаха мухи. От време на време кацаха и го хапеха, а лявото му бедро започваше да се схваща от неудобната поза.
Но това бяха дребни, едва забележими дразнители. Вниманието му бе съсредоточено върху нервно пръхтящия и подскачащ жребец, който по тайнствен начин предугаждаше застрашаващата харема му опасност. Кобилите продължаваха да пасат, но въпреки наглед случайното им движение, майките бяха застанали между малките кончета и хората.
Няколко крачки встрани, сгърчен в същата напрегната поза, Тонолан държеше едно копие на височината на дясното си рамо и второ в лявата си ръка. Той хвърли поглед към брат си. Джондалар повдигна глава и присви очи към една сиво кафява кобила. Тонолан кимна, внимателно прихвана копието, за да го балансира по-добре, и се приготви за скок.
Сякаш по даден сигнал двамата мъже скочиха едновременно и хукнаха към стадото. Жребецът се изправи на задните си крака, изцвили предупредително и пак се изправи. Тонолан хвърли копието си по кобилата, а в същото време Джондалар побягна право към мъжкаря, като крещеше и викаше, за да го сплаши. Планът му успя. Жребецът не бе свикнал с шумни хищници, четирикраките ловци атакуваха с тихо промъкваме. Изцвили, тръгна към човека, после отскочи и побягна след оттеглящото се стадо.