Двамата братя се втурнаха след тях. Жребецът видя, че кобилата изостава и я захапа за хълбока, за да я накара да побърза. Мъжете се развикаха и размахаха ръце, ала този път жребецът не отстъпи и запрепуска между кобилата и хората, опитвайки се хем да ги държи на разстояние, хем да я подбутне да тръгне. Тя направи още няколко колебливи крачки и спря с приведена глава. Копието на Тонолан стърчеше от едната и страна. Ярки алени поточета обагряха сивата и козина и капеха от сплъстените кичури рошави косми.
Джондалар се приближи, прицели се и хвърли копието. Кобилата отскочи, спъна се и падна, В дебелия и врат, малко под твърдата четка на гривата затрептя втори прът. Жребецът препусна в лек галон към нея, побутна я нежно с нос, а сетне се вдигна на задните си крака с предизвикателен крясък и побягна след стадото си, за да пази живите.
— Ще ида да взема багажа — рече Тонолан, докато тичаха към падналото животно. — По-лесно ще е да донесем вода тук, отколкото да влачим кобилата обратно до реката.
— Няма защо да я сушим цялата. Ще отнесем, каквото искаме, обратно до реката и няма да имаме грижа да мъкнем вода тук.
Тонолан сви рамене.
— Защо не? Ще взема една брадва да троша костите — и се отправи към реката.
Джондалар извади от канията своя нож с кокалената дръжка и направи дълбок разрез през гърлото. Извади копията и се загледа как кръвта прави локва около главата на кобилата.
— Когато се върнеш при Великата майка земя, благодари и, — каза на мъртвия кон. Бръкна в торбичката си и с неосъзнат жест погали каменната фигурка на Майката. Зеландони е нрава, помисли. Ако децата на Земята някога забравят кой се грижи за тях, един ден може да се събудим и да видим, че нямаме дом. Хвана ножа си и се приготви да вземе своя дял от даровете на Дони.
— На връщане видях една хиена — рече Тонолан. — Изглежда, че няма да нахраним само себе си.
— Майката не обича нещата да се похабяват — каза Джондалар до лактите в кръв. — Така или иначе всичко се връща при Нея. Хайде, помогни ми.
— Знаеш, че е рисковано — продума Джондалар и добави нова пръчка в малкия огън. Няколко искри се вдигнаха заедно с дима и изчезнаха в нощния въздух. — Какво ще правим, като дойде зимата?
— До зимата има много време. Дотогава трябва да срещнем някакви хора.
— Ако се върнем сега, със сигурност ще срещнем хора. Преди истинската зима ще успеем да се върнем най-малкото при лосадунаите — обърна той лице към брат си. — Нямаме и представа какви са зимите от тая страна на планините. Тук е по-открито, няма много заслони, дървата за огън са по-малко. Може би трябва да се опитаме да намерим самурнаите. Те могат да ни дадат някаква идея какво да очакваме, какви хора живеят в тази посока.
— Ако искаш, можеш да тръгнеш обратно, Джондалар. Аз от самото начало възнамерявах да направя това Пътешествие сам…, не че не се зарадвах на твоята компания.
— Не зная, може би трябва — той се обърна и се загледа в огъня. — Изобщо нямах представа колко е дълга тази река. Виж я — махна към блещукащите води, в които се отразяваше луната. — Тя е Великата майка на реките и не по-малко непредвидима. Когато тръгнахме, течеше на изток. Сега тече на юг и се е разделила на толкова много канали, че понякога се чудя дали все още следваме тази река, която трябва. Струва ми се, че не вярвам, че ще извървиш целия път до края, независимо колко далече е той, Тонолан. Освен това дори ако срещнем хора, откъде знаеш, че ще бъдат дружелюбни?
— Нали затова е и Пътешествието. Да откриеш нови места, нови хора. Да рискуваш. Слушай, Големи братко, ако искащ, върни се. Не се шегувам.
Джондалар гледаше огъня и ритмично пошляпваше с една пръчка дланта си. Внезапно скочи и хвърли пръчката в огъня, като предизвика нов рояк искри. Пристъпи и погледна двукатните върви, опънати на колчета близо до земята, на които се сушаха ивици месо.
— За какво да се връщам? Ако е там работата, за какво да вървя напред?
— За следващия завой на реката, следващия изгрев, следващата жена, с която ще легнеш — рече Тонолан.
— Това ли е всичко? Не искаш ли нещо повече от живота?
— Че какво повече има? Раждаш се, живееш колкото можеш добре, докато си тук, и някой ден се връщаш обратно при Майката. Кой знае след туй?