— Трябва да има още нещо, някаква причина да се живее.
— Ако някога я откриеш, кажи ми да знам — прозина се Тонолан. — В тоя момент очаквам следващия изгрев, но един от нас ще трябва да стои или пък ще трябва да напалим по-голям огън, за да държим настрани любителите на мърша, ако искаме сутринта месото да е тук.
— Лягай си, Тонолан. Аз ще стоя. И без това няма да мога да заспя.
— Джондалар, напразно се тормозиш. Събуди ме, като се измориш.
Слънцето вече бе изгряло, когато Тонолан изпълзя от палатката, като триеше очи и се протягаше.
— Цяла нощ ли си будувал? Казах ти да ме събудиш.
— Мислех и не ми се лягаше. Ако искаш, има малко горещ градински чай.
— Благодаря — каза Тонолан, като загреба с дървена купа от вдигащата пара течност. Клекна пред огъня, държейки купата с две ръце. В ранното утро въздухът бе все още хладен, тревата — влажна от роса, а той беше само по гащи. Загледа как малките птички прехвърчаха и се стрелкаха с шумно чуруликане между редките храсти и дървета край реката. Ято жерави, които гнездяха на един върбист остров насред канала, закусваха с риба.
— Е, успя ли? — попита най-подир.
— Какво да успея?
— Да откриеш смисъла на живота. Нали това те тормозеше, когато си лягах? Макар че не мога да разбера защо трябваше да стоиш буден цяла нощ. Виж, ако тук имаше някоя жена… Да не си скрил някоя от благословените от Дони във върбите?
— Мислиш ли, че ако бях скрил, щях да ти кажа? — ухили се Джондалар, после усмивката му стана по-мека. — Няма защо нравиш лоши шеги, за да ми угаждаш, Малки братко. Идвам с теб, ако щеш и до края на реката. Само че след това какво ще правиш?
— Зависи какво ще открием там. Мисля, че най-доброто, което мога да направя, е да си легна. Когато те прихване, на никого не ставаш за компания. Радвам се, че реши да дойдеш. Като че ли свикнах с теб, независимо от лошото ти настроение.
— Казах ти, че някой трябва да те пази от опасности.
— Мен? Точно сега една малка опасност ще ми дойде добре. За предпочитане е, отколкото да седя и да чакам това месо да изсъхне.
— Ако времето се задържи, ще отнеме само няколко дни. Само че сега не съм сигурен дали да ти кажа какво видях — очите на Джондалар проблеснаха.
— Хайде, Братко. Знаеш, че така или иначе ще ми кажеш…
— Тонолан, в тази река има толкова голяма есетра… Само, че няма смисъл да я ловим. Няма да искаш да чакаш и рибата да съхне.
— Колко голяма? — каза Тонолан, като се изправи и загледа с мерак реката.
— Толкова, че не съм сигурен дали двамата можем да я извадим.
— Няма толкоз голяма есетра.
— Аз пък видях.
— Покажи ми я.
— За какъв ме смяташ? За Великата майка? Мислиш ли, че мога да накарам рибата да дойде, за да я видиш? — Тонолан изглеждаше огорчен. — Добре де, ще ти покажа къде я видях. Двамината отидоха до брега на реката и застанаха до едно паднало дърво, което донякъде влизаше във водата. Сякаш да ги изкуши, един сивкав силует бавно тръгна срещу течението и спря под дървото близа до речното дъно, като леко се виеше срещу потока.
Това трябва да е бабата на всички риби! — прошепна Тонолан.
— Ще можем ли да я извадим?
— Ще опитаме!
— Тя може да нахрани цяла Пещера, че и повече. Какво ще я правим?
— Нали ти рече, че Майката никога не оставя нещо да се похаби? Хиените и росомахите могат да получат дял. Хайде да вземем копията — разпалено рече Тонолан.
— Копията няма да свършат работа, имаме нужда от харпуни.
— Тя ще си иде, ако почнем да правим харпуни.
— Ако не направим, никога няма да я извадим. Просто ще се измъкне от копието — трябва ни нещо с кука на върха. Няма да ни отнеме много време. Я виж това дърво. Ако отрежем клона точно където има един здрав чатал… няма защо да се грижим да го укрепваме, ще го използваме само веднъж — Джондалар насече описанието си с жестове — и ако после отрежем чатала съвсем изкъсо и го заострим, ще стане кука…
— И каква полза ще имаме, ако тя си отиде, преди да сме готови? — прекъсна го Тонолан.
— На два пъти я видях тук. Изглежда, че е любимото и място. Сигурно пак ще се върне.
— Кой знае колко време ще отнеме.
— Да имаш нещо по-добро за вършене?
Тонолан се усмихна накриво.
— Добре, печелиш. Хайде да правим харпуни.
Обърнаха се, за да се върнат, и спряха изненадани. Неколцина мъже ги бяха заобиколили. Определено изглеждаха зле настроени.
— Откъде се взеха? — рече Тонолан с хриплив шепот.
— Сигурно са видели огъня. Кой знае откога са тук. Цяла нощ гледах да не дойдат хищници. Може би са изчаквали да направим нещо непредпазливо, например да си оставим копията.
— Не изглеждат много общителни. Никой не е направил приветствен жест. Дали ние да не направим?