— Сложи си най-голямата и най-приятелска усмивка, Малки братко, и ги поздрави.
Тонолан се опита да се почувства спокоен и пусна една усмивка, за която се надяваше, че е уверена. Вдигна двете си ръце напред и тръгна към тях.
— Аз съм Тонолан от Зелан…
Напредъкът му бе спрян от едно копие, което затрептя в пръстта пред нозете му.
— Да предложиш нещо друго, Джондалар?
— Мисля, че е техен ред.
Един от мъжете каза нещо на непознат език и други двама скочиха към тях. С върховете на копията си ги накараха да тръгнат напред.
— Няма защо да ставаш зъл, приятелю — рече Тонолан, усещайки остро бодване. — Тъкмо натам отивах, когато ме спря.
Върнаха ги до собствения им огън и грубо ги блъснаха на земята. Този, който по-рано бе проговорил, излая друга заповед. Няколко мъже пропълзяха в палатката и измъкнаха всичко навън. Копията бяха извадени от самарите, а другите неща — изсипали на земята.
— Какво си въобразяваш? — викна Тонолан, изправяйки се. Със сила му напомниха, че трябва да седи и той усети как по ръката му потече струйка кръв.
— Спокойно, Тонолан — предупреди го Джондалар. — Изглеждат ядосани. Не мисля, че са склонни да търпят възражения.
— Така ли се посрещат Посетители? Не знаят ли, че тези, които са на Пътешествие, имат право да минат?
— Ти сам го рече, Тонолан.
— Кое?
— Че Пътешествието се прави, за да рискуваш.
— Благодаря — каза Тонолан, посегна към парещия разрез на ръката си и погледна изцапаните си с кръв пръсти. — Точно туй ми трябваше да чуя.
Този, който изглежда бе водачът, изрече още няколко думи и двамата братя бяха изправени на крака. Тонолан, с набедрената си превръзка, спечели само един поглед, но Джондалар бе пребъркан и лишен от кремъчния нож с кокалената дръжка. Един мъж посегна към торбичката, привързана на пояса му, и Джондалар я сграбчи. В следния миг почувства остра болка в тила и се свлече на земята.
Бе зашеметен само за малко, но когато главата му се проясни, се намери проснат на земята с ръце, вързани с ремъци на гърба. Пред себе си видя разтревожените сиви очи на Тонолан.
— Ти сам го рече, Джондалар.
— Кое?
— Че не са склонни да търпят възражения.
— Благодаря — отвърна Джондалар с гримаса, защото изведнъж осъзна силното си главоболие. — Точно туй ми трябваше да чуя.
— Какво мислиш, че ще правят с нас?
— Още сме живи. Ако искаха да ни убият, щяха да са го сторили, нали така?
— Може би ни пазят за нещо специално.
Легнали на земята, двамата мъже се вслушваха в гласовете и гледаха как непознатите се мотаят из лагера им. Подушиха, че готвят храна и стомасите им се свиха. Щом слънцето се изкачи високо в небето, блестящата му топлина превърна жегата в още по-лош проблем. С напредването на следобеда Джондалар задряма, за да навакса липсата на сън предишната нощ. Събуди се стреснат от викове и раздвижване. Някой бе пристигнал.
Изправиха ги на крака и с изумление видяха, че към тях крачи плещест мъж, който носи на гърба си белокоса помъдряла стара жена. Той застана на четири крака и другите с очевидно уважение помогнаха на жената да слезе от своя двукрак жребец.
— Която и да е, трябва да е наистина важна личност — рече Джондалар. Силен удар в ребрата го накара да млъкне.
Тя тръгна към тях, подпирайки се на възлеста тояга с гравирана дръжка. Джондалар се ококори, убеден, че нивга не е виждал толкова стар човек. Беше голяма колкото дете, смалена от възрастта и през рядката и бяла коса се провиждаше розова кожа. Лицето и бе тъй набръчкано, че трудно можеше да мине за човешко, ала очите и поразително не му съответстваха. Можеше да се очаква, че у толкова стар човек те ще бъдат мътни, сълзливи и сенилни, ала нейните блестяха от интелигентност и излъчваха власт. Джондалар бе впечатлен от дребната женица и леко уплашен за Тонолан и себе си. Тя не би дошла без особено важна причина.
Старицата заговори с дрезгав от възрастта глас, който обаче бе изненадващо силен. Водачът посочи Джондалар и тя отправи въпроса си към него.
— Съжалявам, не разбирам — рече той.
Тя заговори отново, тупна се в гърдите с ръка, не по малко възлеста от тоягата си, и изрече една дума, която звучеше като „Хадума“. После насочи към него кривия си показалец.
— Аз съм Джондалар от Зеландонии — каза той с надежда, че я е разбрал добре.
Тя наведе глава, сякаш се ослушваше.
— Зел-ан-дон-йее? — повтори бавно.
Джондалар кимна и нервно облиза сухите си напукани устни. Тя го погледна изпитателно и заговори на водача. Отговорът му бе рязък. Тя даде една отсечена заповед, обърна му гръб и тръгна към огъня. Мъжът, който я охраняваше, извади нож. Джондалар погледна към брат си и видя на лицето му собствените си емоции. Стегна се, помоли се мълчешком на Великата майка земя и затвори очи.