Отвори ги с чувство на облекчение, защото усети, че разрязват ремъците на китките му. Един мъж се доближи с мях с вода. Джондалар дълго пи и подаде мяха на Тонолан, чиито ръце също бяха освободени. Отвори уста да благодари, но си спомни за натъртените си ребра и премисли.
Бяха придружени до огъня от пазачите, които ги следваха със заплашително насочени копия. Широкоплещестият, който бе донесъл старата жена, примъкна едни ствол, наметна го с кожена покривка и застана встрани с ръка на дръжката на ножа. Жената седна на дървото, а Джондалар и Тонолан бяха накарани да седнат пред нея. Внимаваха да не правят никакви движения, които биха могли да бъдат изтълкувани като заплашващи старата жена. Не се съмняваха какво ще ги сполети, ако някой от мъжете наоколо само си помисли, че могат да се опитат да и сторят зло.
Без да каже дума, тя отново загледа Джондалар. Той отговори на погледа и но когато мълчанието се проточи, започна да усеща безпокойство и неудобство. Внезапно тя бръкна в дрехата си и с искрящи от ярост очи и поток от язвителни слова, за чийто смисъл, ако не и за значението им, нямаше съмнение, протегна към него някакъв предмет.
Очите му се разшириха от учудване. В ръката си тя държеше изсечената каменна фигурка на Майката, неговата донии.
С крайчеца на окото си видя как пазачът до него трепна. Нещо в тази донии не му харесваше.
Жената привърши тирадата си и като вдигна театрално ръка, хвърли статуетката на земята. Без да мисли, Джондалар скоча и посегна към нея. На лицето му се изписа гняв от оскверняването на свещения предмет. Пренебрегвайки едно убождане с копие, той я вдигна и я прикри с ръце.
Жената отсече една дума и копието се отдръпна. Той с изненада забеляза усмивка на лицето и и сянка на задоволство в очите и, но не бе много сигурен дали усмивката е доброжелателна или злобна.
Тя стана от дървото и го доближи. Изправена не бе по-висока, отколкото той седнал и застанала лице в лице с него, се взря в учудващите му яркосини очи. После отстъпи назад, завъртя главата му насам-натам, пипна мускула на ръката му и премери с очи широчината на раменете му. Махна с ръка да стане. Тъй като той не проумя добре, пазачът го мушна подсещащо. Тя дръпна назад главата си, за да прецени височината му, обиколи го и мушна с пръст твърдите мускули на краката му. Джондалар имаше усещане, че го оглеждат като хубава стока, която се предлага за размяна и се изчерви, като установи, че се чуди дали ще бъде оценен по достойнство.
Сетне тя огледа Тонолан, накара го да стане и пак насочи вниманието си към Джондалар. Леката руменина по страните му се превърна в тъмно алена, когато разбра значението на следващия и жест. Искаше да види неговата мъжественост.
Той поклати глава и свирепо изгледа захиления Тонолан. Жената каза нещо и един от мъжете хвана Джондалар изотзад, докато втори с видимо неудобство се опита да развърже припокриващото парче на панталоните му.
— Не мисля, че е склонна да търпи възражения — рече с усмивки Тонолан.
Джондалар яростно се отърси от човека, който го държеше, и се разголи пред погледа на старицата, мръщейки се на брат си, който пръхтеше отстрани в напразен опит да скрие веселието си. Старата жена го погледна, наклони глава встрани и го докосна с възлестия си пръст.
От ален Джондалар стана пурпурен, — защото по някаква необяснима причина усети, че мъжествеността му набъбва. Жената се изкикоти, а мъжете наоколо захихикаха, макар и със странно потисната нотка на почитание. Тонолан избухна в неудържим пристъп на смях, затупа с крака и се сви на две, а в очите му се появиха сълзи. Джондалар бързо скри оскърбения си член, чувствайки се глупав и гневен.
— Големи братко, сигурно наистина имаш нужда от жена, щом се вдигаш от тая стара вещица — саркастично забеляза Тонолан и изтри една сълза. Сетне пак избухна в гръмогласен смях.
— Надявам се, че сега ти си на ред — рече Джондалар в желанието си да измисли някоя съкрушителна забележка.
Старицата направи знак на водача на групата, която ги бе пленила, и му заговори. Последва оживен спор. Джондалар я чу да казва „Зеландонийее“ и видя как младият мъж посочи месото, което се сушеше край огъня. Спорът завърши изведнъж с властна заповед на жената. Мъжът изгледа Джондалар и махна на един къдрокос младеж. След няколко думи младежът побягна, колкото му държат краката.
Заведоха двамата братя до палатката и им върнаха самарите, но не и копията или ножовете. Наблизо винаги имаше по някой, който очевидно ги пазеше. Донесоха им храна и когато нощта падна, те се вмъкнаха в палатката си. Тонолан беше във великолепно настроение, ала Джондалар не бе склонен да разговаря с брат си, който се разсмиваше всеки път, щом го погледнеше.