Хадума не управляваше хората, но беше очевидно, че те не могат нищо да и откажат. Това, че бе живяла тъй дълго и бе запазила в пълна мяра умствените си способности, явно беше магия. Тя долавяше кога Джондалар е изпаднал в затруднение. Веднъж, когато беше сигурен, че без да знае, е нарушил някакво табу, тя се появи с мятащи искри очи и опердаши гърбовете на няколко бързо офейкващи жени с тоягата си. Не позволяваше да му се противят, нейното шесто поколение щеше да има сините очи на Джондалар.
Вечерта, когато най-накрая го заведоха до голямата кръгла постройка, той дори не беше сигурен, че е дошло времето, докато не влезе вътре. Щом пристъпи през прага, се спря, за да огледа. Две каменни лампи с оформени като купички резервоари, напълнени с мазнина, в която горяха фитили от сух мъх, осветяваха едната страна. Земята бе застлана с кожи, а на стените бяха провесени сложни украшения от преплетени кори. Зад една издигната платформа, покрита с кожи, висеше бялата козина на кон албинос, украсена с червените глави на невръстни пъстро зелени кълвачи. Нория седеше на самия ръб на платформата и нервно разглеждаше отпуснатите си в скута ръце.
От другата страна едно малко помещение бе отделено с провесени кожи, изписани с езотерични символи и с параван от ремъци — нарязана на тънки ленти кожа. Зад паравана имаше някой. Той видя как една ръка отмести встрани няколко от лентите и за миг съзря сбърченото старешко лице на Хадума. Въздъхна с облекчение. Винаги имаше поне един пазач, който да удостовери, че преминаването на момичето в жена е било пълно, и да бъде сигурен, че мъжът няма да е ненужно груб. Той се тревожеше, че като чужденец може да има цял рояк неодобряващи пазачи. С Хадума не изпитваше опасения. Не знаеше дали трябва да я поздрави или да не и обръща внимание, но тъй като параванът се спусна, се спря на второто.
Щом го видя, Нория стана. Той тръгна с усмивка към нея. Беше по-скоро дребна, с мека светлокафява коса, падаща свободно около лицето и. Краката и бяха боси, а на кръста и бе пристегната пола от някакъв плетен материал на цветни ивици, която падаше до под коленете. Носеше риза от мека еленова кожа, украсена с оцветени пера, здраво преплетени отпред. Тя лягаше плътно по тялото и и подсказваше за добре развитата и женственост, при все че момичешката закръгленост не бе още напълно изчезнала.
При приближаването му очите и придобиха уплашен израз, макар че се опита да се усмихне. Но тъй като той не направи никакви неочаквани движения, а само седна на ръба на платформата и се усмихна, тя явно се поуспокои и седна до него — достатъчно далеч, та коленете им да не се допират.
Щеше да ми е от полза, ако можех да говоря на нейния език, помисли той. Толкова е изплашена. За нея съм напълно чужд. Много е привлекателна, като е уплашена. Той почувства желание да я закриля и пристъп на възбуда. На близката поставка забеляза гравирана дървена купа и няколко чаши и посегна към тях, но Нория разгада намерението му и скочи да ги напълни.
Когато му подаде чашата с кехлибарена течност, той докосна ръката и. Тя леко я дръпна, после я остави. Леко стисна ръката и, взе чашата и отпи. Течността имаше сладкия силен вкус на нещо ферментирало. Не беше неприятна, ала той не бе сигурен колко е силна и реши да не пие много.
— Благодаря, Нория — рече, оставяйки чашата.
— Джондалар? — попита тя, като погледна нагоре. На светлината на каменните лампи виждаше, че очите и са светли, но не бе сигурен дали са сиви или сини.
— Да, Джондалар. От Зеландонии.
— Джондалар… Зеландонйее мъж.
— Нория, жена от Хадумаи. — Же-на?
— Жена — потвърди той, като докосна твърдата млада гръд. Тя отскочи назад.
Джондалар развърза шнура на туниката си и я дръпна назад, като оголи покрития си със светли косми гръден кош. Усмихна се нерешително и докосна гърдите си.
— Не жена — завъртя глава. — Мъж. Тя изхихика.
— Нория — жена — каза той и бавно посегна отново към гръдта и. Този път тя го остави да я докосне, без да се дърпа, а усмивката и стана по-малко напрегната.
— Нория жена — рече и с палав блясък в очите посочи с пръст към слабините му, но без да ги докосва.
— Джондалар мъж.
Изведнъж отново придоби изплашено изражение, сякаш се стресна да не би да си е позволила твърде много, и стана да допълни чашите. Ливна нервно течността, разля малко и се смути. Ръката, която му подаде чашата, трепереше.
Той я стабилизира, взе чашата и отпи, а сетне и предложи да пийне. Тя кимна и той поднесе чашата към устата и така, че тя трябваше да обхване с длани ръката му и да я наклони, за да може да пие. Когато остави чашата, той хвана ръцете и, отвори дланите и и ги целуна леко една след друга. Очите и се разшириха от изненада, но тя не се отдръпна. Той плъзна ръце към раменете и, наклони се към нея и целуна врата и. Беше напрегната — както от очакването, така и от страх, не знаейки какво може да направи след това.