— Нория прави Зеландонйее… — докосна клепачите му, — Нория прави Джондал… Хадума…
— Да — кимна той. — Тамен ми каза. Джондал, шесто поколение Хадумаи.
Той бръкна в торбичката си.
— Има нещо, което искам да ти дам, Нория.
Извади отвътре каменната донии и я сложи в ръката и. Искаше му се да може да и обясни колко важна е тя за него, да и каже, че майка му му я е дала, да разправи колко е стара, как е минавала от ръка в ръка в продължение на поколения. Сетне се усмихна.
— Тази донии е моята Хадума — рече. — Хадума на Джондалар. Сега е Хадума на Нория.
— Джондалар Хадума? — удиви се тя, гледайки изгравираната женска форма. — Джондалар Хадума, Нория?
Той кимна и тя се разплака, стисна я с две ръце и я поднесе към устните си.
— Джондалар Хадума — повтори и раменете и се разтърсиха от ридания. Изведнъж тя го прегърна и целуна, а после хукна към палатките, като плачеше тъй, че почти не виждаше пътя си.
Целият лагер излезе, за да ги изпрати. Хадума стоеше до Нория и Джондалар спря пред тях. Хадума се усмихваше и одобрително кимаше, но по бузите на Нория течаха сълзи. Той подхвана една и я поднесе към устните си и тя се усмихна, макар това да не спря сълзите и. Обърна се да тръгва и видя, че къдрокосият младеж, който Джерен бе изпратил като бегач, гледа Нория със замъглени от любов очи.
Сега тя беше жена и бе благословена от Хадума, уверена, че ще донесе дете с късмет на някое мъжко сърце. Всички говореха, че е изпитала удоволствие при Първия обряд, а всеки знаеше, че такива жени стават най-добрите другарки. Нория беше известна като добра партия и беше крайно желана.
— Мислиш ли наистина, че Нория е бременна с дете от твоя дух? — попита Тонолан, след като напуснаха лагера.
— Никога няма да узная, но тази Хадума е мъдра старица. Тя знае повече, отколкото човек може да предположи. Мисля, че притежава „голям магия“. Ако някой може да спомогне това да стане, е точно тя.
Известно време вървяха край реката, без да говорят, а сетне Тонолан рече:
— Големи братко, има нещо, което искам да те попитам.
— Питай.
— Каква магия имаш? Имам предвид, че всеки мъж приказва, че иска да го изберат за Първия обряд, но повечето се плашат от това. Зная двамина, които отказаха, и, честно казано, винаги се чувствам неловко, макар че никога няма да откажа. А теб непрекъснато те избират. И никога не съм видял да не успееш. Всички се влюбват в тебе. Как го правиш? Гледал съм те, като се разгониш по празниците, нищо особено не виждам.
— Не зная, Тонолан — отговори той, леко раздразнен. — Просто се опитвам да бъда внимателен.
— Че кой мъж не се опитва? Има нещо друго. Какво рече Тамен? „Радва жена Първи обряд не лесно.“ Как можеш да доставиш удоволствие на една жена тогава? Аз направо съм щастлив, ако не я заболи твърде много. И не че си дребен или че нещо го прави по-лесно. Хайде, дай съвет на малкия си брат. Няма да имам нищо против няколко млади красавици да ме следват по петите.
Той забави ход и погледна Тонолан.
— Сигурно няма да имаш нищо против. Мисля, че това е една от причините, поради която се врекох на Марона — да си имам оправдание — Джондалар сбърчи чело. — За жената Първият обряд е специален. За мен също. Но много млади жени все още са като момичета. Не знаят разликата между това да тичат подир момчетата и да поканят мъж. Как да кажеш тактично на една млада жена, с която току-що си прекарал много специална нощ, че би предпочел да се отпуснеш с някоя по-опитна жена, когато те е пипнала натясно? Велика Дони, Тонолан! Не искам да ги наскърбявам, но не се влюбвам във всяка жена, с която съм прекарал една нощ.
— Ти изобщо не се влюбваш, Джондалар.
Джондалар закрачи по-бързо.
— Какво искаш да кажеш. Любил съм много жени.
— Да, любил си ги. Но това не е същото.
— Откъде знаеш? Ти някога влюбвал ли си се?
— Няколко пъти. Може да не е било за дълго, но зная разликата. Слушай, Братко, не искам да си пъхам носа, но се тревожа за теб, особено, когато изпаднеш в своите настроения. И няма защо да бягаш. Ако искаш, млъквам. Джондалар забави ход.
— Ами може би си прав. Може би никога не съм се влюбвал. Може би не мога да се влюбя.
— Какво липсва? Какво нямат жените, които познаваш?
— Ако знаех, да не мислиш… — започна той сърдито. После спря. — Не зная, Тонолан. Предполагам, че я искам цялата. Искам жената такава, каквато е при Първия обряд. Мисля, че тогава се влюбвам във всяка, поне за тази нощ. Но искам жена, а не момиче. Искам да гори от нетърпение и страст, но честно, без да се преструва, и не желая да се налага да бъда толкова внимателен с нея. Искам да има дух и да знае какво иска. Искам я млада и стара, наивна и мъдра, всичко едновременно.