Айла загърби реката и пак тръгна из степта. Слънчевите дни станаха повече от дъждовните и затоплящият се сезон най-накрая се разбърза и я изпревари по пътя на север. Пъпките на дърветата и храстите се развиха в листа, а иглолистните протегнаха меки, светлозелени игли от краищата на клонките и гранките си. Тя пътьом ги късаше, за да дъвче и се наслаждаваше на леко острия боров вкус.
Започна да пътува по цял ден, докато не откри поток или може би рекичка, където си устрои лагер. Пролетните дъждове и топенето на снеговете от по-далечния север бяха препълнили реките и изпълваха клисурите и старите корита, които по-късно щяха да се превърнат в сухи дерета или, в най-добрия случай, в бавно течащи кални канавки. Изобилието на вода беше временно явление. Влагата щеше да бъде погълната бързо, но не преди да накара степите да разцъфнат.
Почти за една нощ бели, жълти и пурпурни — по-рядко светлосини или яркочервени цветя изпълниха земята, като в далечината се разтваряха в доминиращото свежо зелено на новата трева. Айла се радваше на красотата на сезона — пролетта винаги бе била любимото и годишно време. Щом откритите равнини напъпиха от живот, тя започна все по-малко да разчита на оскъдния резерв консервирана храна, който носеше, и заживя от земята. Всяка жена от Клана знаеше да бере листа, цветя, пъпки и ягоди в движение, почти, без да спира. Тя оскуба листата и клонките от един здрав клон, заостри края му с кремъчен нож и използва пръчката за също тъй бързо изравяне на корени и луковици. Събирането и спореше. Имаше да храни само себе си.
Но Айла имаше едно предимство, което жените от Клана обикновено нямаха. Тя умееше да ловува. Наистина само с прашка, ала дори мъжете се съгласяваха — след като вече бяха преглътнали идеята, че тя изобщо може да ловува — че тя е най-изкусният ловец с прашка в Клана. Беше се научила сама и бе платила скъпо за умението си.
Когато цъфтящите билки и треви прилъгаха живеещите в дупки земни катерици, гигантските хамстери, големите пустинни гризачи, земните и полските зайци от зимовищата им, Айла отново начена да носи прашката си затъкната в ремъка, който държеше кожената и дреха затворена, В ремъка беше затъкнала и пръчката за ровене, обаче торбичката с билките носеше както винаги на ремъка на долната си дреха.
Храната беше в изобилие. С дърветата и огъня въпросът бе но-труден. Тя можеше да добива огън, а покрай някои от пролетните потоци съумяваха да оцелеят малки дървета. Събираше и сухи изпражнения, когато и се случеше да намери, ала не можеше да пали огън всяка вечер. Понякога нямаше подходящо гориво, дървесината беше зелена или влажна или пък тя се чувстваше изморена и не искаше да се занимава с това.
Все пак не и бе приятно да спи на открито без сигурността на огъня. Просторната степ изхранваше множество големи тревопасни, а техните стада биваха пререждани от най-разнообразни четириноги ловци. Огънят обикновено ги отпъждаше. Когато пътуваха, мъжете с високо положение в Клана обикновено носеха жив въглен, за да запалят нов огън, но отначало на Айла това не и хрумна. Щом веднъж го стори, се зачуди, защо не го е направила по-рано.
Пръчката за разпалване на огън и плоската, лесно запалваща се подложка обаче не облекчаваха работата, ако се случеше праханта или дървото да са твърде зелени или влажни. Тя откри скелета на един зубър и си помисли, че проблемите и са решени.
Бе минал цял лунен цикъл и влажната пролет се затопляше към ранно лято. Айла все още пътуваше из широката крайбрежна равнина, която плавно се спускаше към вътрешното море. Влачената от сезонните наводнения тиня често образуваше дълги естуари. Пясъчните наноси ги затваряха частично или напълно ги запечатваха, тъй че образуваха лагуни или езера.
Бивакът на Айла предната нощ бе сух и в средата на утрото тя спря край малко езерце. Водата изглеждаше застояла и негодна за миене, ала мяхът за вода беше почти празен. Потопи ръка, за да я опита, а после изплю противната течност и отсръбна от мяха, за да измие устата си.
Интересно дали онзи зубър е пил от тая вода, помисли тя, като забеляза обезцветени кости и череп с дълги заострени рога. Обърна гръб на застоялото езерце и сянката на смъртта, ала мисълта за кокалите не я напусна. Продължаваше да вижда белия череп и дългите рога, извитите кухи рога.
Към пладне спря край един ручей и реши да запали огън, за да изпече заека, който бе убила. Както седеше на топлото слънце и въртеше между дланите си пръчката за разпалване на огън върху подложката, и се прииска да се появи Грод с въгленчето, което носеше в…