Сумракът преминаваше в тъмнина, когато тръгна към завоя на реката и видя, че конете най-после са спрели да нощуват. Взе плоската кост и кожения навес и побягна през високата трева към пролуката между дърветата, през която сутрин конете отиваха на водопой. Зелените листа сивееха на чезнещата светлина, а по-далечните дървета бяха черни силуети на фона на пламтящите цветове на небето. С надежда, че луната скоро ще хвърля достатъчно светлина, за да се вижда, тя разстла навеса на земята и започна да копае.
Повърхността беше спечена, но след като веднъж я преодоля, стана по-лесно да се копае със заострената кокалена лопата. Щом върху кожата се натрупа купчина пръст, тя я примъкна в гората, за да я изсипе. Когато дупката стана по-дълбока, тя разстла кожата на дъното и и започна да издърпва пръстта с нея. Работеше почти опипом, а работата бе тежка. Никога по-рано не бе копала яма сама. Големите ями за готвене, обградени с камъни, в които печаха цели бутове, бяха обща задача за всички жени, а тази яма трябваше да стане по-дълбока и по-дълга.
Ямата бе стигнала до кръста и когато усети водата и разбра, че не е трябвало да копае толкова близо до потока. Дъното бързо се пълнеше. Калта стигна до глезените и, преди да се откаже и да се изкатери горе, а докато вдигаше кожата, единият ръб се отрони.
Надявам се да е достатъчно дълбоко, помисли. Трябва да е достатъчно — колкото повече копая, толкова повече вода избива. Погледна луната и се учуди колко ниско бе слязла. Налагаше се да работи бързо, за да приключи, и дори нямаше да може да си отдъхне малко, както бе планирала.
Хукна към мястото, където бяха натрупани храстите и дърветата, спъна се в един невидим корен и тежко падна. Сега не му е времето да бъда невнимателна, помисли, потривайки пищяла си. Коленете и дланите и пареха и тя бе сигурна, че лепкавата мъзга по бедрото и е кръв, макар че не можеше да я види.
Изведнъж прозря колко е уязвима и за момент се паникьоса. Ами ако си счупя крака? Тук няма кой да ми помогне, ако нещо се случи. Какво правя навън през нощта? Без огън? Ами ако някое животно ме нападне? Представи си картинно риса, който някога бе скочил върху и, и посегна за прашката си, понеже си въобрази святкащи в нощта очи.
Откри оръжието все още здраво подпъхнато в поясния и ремък. Това и върна увереността. И без това съм мъртва или се предполага, че съм мъртва. Ако нещо е писано да става, ще стане. Сега не мога да се тревожа за това. Ако не побързам, ще се съмне, преди да съм готова.
Намери камарата и започна да влачи малките дървета към ямата. Беше разсъдила, че сама няма как да обгради конете, а в долината нямаше глухи каньони, ала е един интуитивен скок бе стигнала до идеята. Това беше гениално хрумване, към каквото нейният мозък — мозъкът, който я разделяше от Клана повече, отколкото външния и вид — бе особено пригоден. Щом в долината няма каньони, помисли тя, може би ще успея да направя.
Нямаше никакво значение, че за тази идея вече се бяха сетили. За нея тя беше нова. Не мислеше за идеята си като за голямо изобретение. Струваше и се, че е малко изменение на начина, по който мъжете от Клана ловуваха. Просто малко изменение, което би могло евентуално да даде възможност на сама жена да убие животно, което никой мъж от Клана не би и мечтал да преследва сам. Беше голямо изобретение, родено от нуждата.
Айла загрижено поглеждаше небето и преплиташе клони, за да изгради преграда, която да се събира под ъгъл от двете страни към ямата, докато запълни дупките и я направи по-висока, а звездите на изток започнаха да гаснат. Най-ранните птици вече бяха наченали да каканижат поздравително, а небето просветляваше, когато тя се изправи и погледна творението си.
Ямата беше приблизително правоъгълна, малко по-дълга, отколкото широка, разкаляна по краищата, откъдето бе извлякла последните влажни товари пръст. Отделните купчинки кал, паднали от кожата, бяха разпръснати по отъпканата трева в триъгълника, образуван от двете стени, които се събираха към калната дупка. През пролуката над ямата се виждаше реката, където се оглеждаше просветващото източно небе. От другата страна на вълнистата повърхност мрачно се издигаше стръмната южна стена на долината. Гънките и се очертаваха ясно само близо до върха.
Айла се извърна да провери местоположението на конете. Тази част от долината беше по-полегата и се издигаше плавно на запад, като оформяше издадената стена пред нейната пещера, а после полягаше и се сливаше с меките тревисти хълмове далеч на изток. Макар там да бе все още тъмно, тя съзря, че конете са се раздвижили.