Когато пълната луна изгря и звездите пак замигаха, тя все още режеше месото на ивици. Кръг от огньове заграждаше брега и тя бе благодарна, че наблизо е голямата купчина довлечени от реката дърва. Вътре в този кръг бяха опънати връв след връв със сушащо се месо. Светлокафявата рисова кожа бе навита на руло до по-малкото руло от груба кафява росомахова кожа. И двете очакваха да бъдат изстъргани и обработени. Прясно измитата конска кожа бе просната върху камъните, а до нея се сушеше конският стомах — почистен и напълнен с вода, за да стои мек. Наоколо имаше ивици от съхнещи сухожилия за върви, опънати измити черва, купчина копита и кости и друга купчина от буци тлъстина, която чакаше да бъде претопена и налята в червата, за да се запази. Айла даже бе успяла да запази малко тлъстина от риса и росомахата — за лампите и за направа на непропускащи водата съдове, при все че бе изхвърлила месото. Вкусът на месоядните животни не и допадаше много.
Айла погледна последните два къса месо, измито в потока от калта, и посегна към единия. После размисли. Можеха да почакат. Не си спомняше някога да е била толкова уморена. Провери огньовете, нахвърля още дърва във всеки, разстла мечата си кожа и се уви в нея.
Малкото конче вече не бе вързано за храста. След второто хранене изглежда нямаше желание да скита надалеч. Айла беше почти заспала, когато кобилката я подуши и легна до нея. В момента не помисли, че реакцията на кобилката ще я разбуди, ако някой хищник дойде твърде близо до загасващите огньове, макар че бе точно тъй. Полузаспала, младата жена обгърна с ръка топлото малко животно, усети пулса му, чу дъха му и се притисна към него.
6
Джондалар потърка четинясалата си брадичка и посегна към самара, който беше подпрял на едно закърняло борче. Извади малък пакет от мека кожа, развърза вървите, разгъна го и внимателно огледа тънкото кремъчно острие. Беше леко извито — всички кремъчни острия имаха такава извивка, това бе характерна особеност на материала — но ръбът бе равен и остър. Острието беше един от няколкото особено фини инструменти, които той бе заделил.
Внезапен порив на вятъра разтрака сухите клони на покрития с лишеи стар бор. Той отвори с плющене входното парче на палатката, опъна обтяжките, придърпа колчетата и пак с плющене я затвори. Джондалар погледа острието, поклати глава и пак го загъна.
— Ще си пускаш брада, а? — рече Тонолан. Джондалар не бе забелязал приближаването на брат си.
— При брадата има една такава особеност — каза. — През лятото може да е много досадна. Сърби те, като се изпотиш. По-удобно е да я обръснеш. Само че през зимата със сигурност ти топли лицето, а сега зимата наближава.
Тонолан духна в шепи, потърка длани, клекна до малкия огън пред палатката и протегна ръце над пламъците.
— Липсва ми цветът — каза той.
— Цветът?
— Червеният. Няма червено. Тук-там по някой храст, но всичко останало само пожълтява и след туй става кафяво. Тревата, листата — той посочи с глава към тревистия простор зад тях и погледна Джондалар, който стоеше близо до дървото. — Даже боровете изглеждат повяхнали. Вече има лед по локвите и по краищата на потоците, а още не е заваляло.
— Няма да чакаш дълго — каза Джондалар и клекна срещу брат си от другата страна на огъня. — Рано сутринта видях един носорог. Отиваше на север. — Мирише ми на сняг.
— Да, но няма да е голям, поне докато наоколо се навъртат носорози и мамути. Обичат студа, но не обичат да има много сняг. Сякаш винаги знаят, кога се задава голяма буря, и бързо се връщат на ледника. Хората казват: „Тръгне ли мамут на север, не потегляй ти на път“. Същото важи и за носорозите, но тоя не бързаше.
— Виждал съм цели ловни дружини да се връщат, без да са хвърлили и едно копие само защото косматите са потеглили на север. Чудя се колко ли може да натрупа тук.
— Лятото беше сухо. Ако и зимата е такава, мамутите и носорозите могат да стоят през цялата година. Само че сега сме много по на юг, а това обикновено означава повече сняг. Ако в планините на изток има хора, те ще знаят. Може би трябваше да останем при хората, които ни прекараха със сала през реката. Трябва да намерим място, където да останем през зимата, и то бързо.
— Точно сега нямам нищо против една хубава приятелска пещера, пълна с красиви жени — рече с усмивка Тонолан.
— Аз ще се задоволя и с хубава приятелска пещера.
— Големи братко, ти не по-малко от мен не би желал да прекараш една зима без жени.