По-едрият мъж се усмихна.
— Е, зимата ще бъде много по-студена без жена, независимо дали е красива или не.
Тонолан погледна изучаващо брат си.
— Често съм се питал за това — рече.
— За кое?
— Понякога има истинска красавица и половината мъже я ухажват, но тя гледа само теб. Знам, че не си глупав, това ти е известно, а въпреки това я отминаваш и избираш някоя малка мишка, която се е сгушила в ъгъла. Защо?
— Не знам. Понякога „мишката“ само си мисли, че не е красива, защото има бенка на бузата или си въобразява, че носът и е прекалено дълъг. Когато се разговориш с нея, често се оказва, че у нея има повече, отколкото у онази, дето мъжете и се слагат. Понякога жените, които не са съвършени, са по-интересни, направили са повече или са научили нещо.
— Може би си прав. Някои от скромните разцъфтяват, след като им обърнеш внимание.
Джондалар вдигна рамене и стана.
— По тоя начин няма да намерим ни жени, ни Пещера. Хайде да вдигаме бивака.
— Правилно! — с готовност рече Тонолан, обърна гръб на огъня и застина.
— Джондалар! — прошепна, а после се насили да говори като че ли няма нищо особено. — Недей да правиш нищо, за да не те забележи, но ако погледнеш над палатката, ще видиш тазсутрешния си приятел или някой, който е съвсем същият.
Джондалар надникна над върха на палатката. Точно на обратната и страна, полюшквайки се насам-натам, когато преместваше масивния си тонаж от един крак на друг, стоеше огромен двурог космат носорог. Главата му бе обърната настрани и гледаше Тонолан. Той бе почти сляп за всичко точно пред него. Очичките му бяха разположени далеч назад, а и поначало зрението му бе лошо. Затова пък наваксваше лошото си зрение с изострен усет за миризми и тънък слух.
Явно бе, че е създаден за студ. Имаше два кожуха — вътрешният бе мек, дебел и пухкав, а външният бе от рошави червеникавокафяви косми. Под дебелата кожа имаше три пръста сланина. Държеше главата си ниско, провиснала под равнището на раменете, а дългият му преден рог се спускаше напред под такъв ъгъл, че почти докосваше земята, когато го размахаше. Използваше го да избръска с него снега от пашата, ако, разбира се, снегът не бе прекалено дълбок. Късите му дебели крака лесно затъваха в дебел сняг. Беше кратък гост на тревистите земи на юг — пасеше по-богатата им паша и трупаше допълнителна тлъстина през късната есен и ранната зима, след като станеше достатъчно студено за него и преди да са започнали обилните снеговалежи. С плътните си кожуси не издържаше на топлина — не повече, отколкото би могъл да оцелее в дълбок сняг. Дом му бяха ужасно студената, хрущяща под краката суха тундра и степите край ледника.
Дългият заострен заден рог можеше да послужи за далеч по-опасни от разриването на сняг цели, а между носорога и Тонолан имаше твърде малко разстояние.
— Не мърдай! — изсъска Джондалар. Наведе се зад палатката и се пресегна за самара с копията.
— Тия леки копия няма да свършат добра работа — каза Тонолан, макар че бе обърнат с гръб. Думите му за момент спряха ръката на Джондалар. Той се удиви откъде Тонолан знае какво прави.
— Ще трябва да го удариш в някое уязвимо място като окото, а това е твърде малка мишена. За носорог ти трябва тежка пика — продължи Тонолан и брат му разбра, че това са предположения.
— Не дрънкай толкова, привличаш вниманието му — предупреди го Джондалар. — Може да нямам пика, но ти пък въобще нямаш оръжие. Ще заобиколя палатката и ще го нападна.
— Чакай, Джондалар! Недей! Само ще го разгневиш с това копие, даже няма да го нараниш. Помниш ли като момчета как примамвахме носорозите? Някой побягва и прилъгва носорога да го преследва, после отскача встрани, а друг отвлича вниманието му. Карахме го да бяга, докато не се умори тъй, че да не може да мръдне. Приготви се да отвлечеш вниманието му — аз ще побягна и ще се опитам да го накарам да ме нападне.
— Не! Тонолан! — изкрещя Джондалар, но вече бе твърде късно. Тонолан беше спринтирал.
Винаги се оказваше невъзможно да отгатнеш какво ще направи непредвидимият звяр. Вместо да хукне подир човека, носорогът се втурна към издуваната от вятъра палатка. Удари я, направи голям отвор в нея, откъсна обтяжките и се замота в тях. Щом успя да се освободи, реши, че не харесва нито хората, нито бивака им, и се измъкна без драскотина в тръс. Тонолан хвърли поглед през рамо, видя, че носорогът си е отишъл и се върна с големи леки крачки.
— Това беше тъпо! — изкрещя Джондалар и така удари копието в земята, че счупи дървената дръжка точно над кокаления връх. — Да не пробваше дали ще те убие? Велика Дони, Тонолан! Двама души не могат да подлъжат носорог. Трябва да са толкова, че да го обградят. Ами ако беше тръгнал след теб? Какво в името на подземния свят на Великата майка щях да правя, ако те беше ранил?