— Какво ще правим сега, Джондалар?
— Ще намерим място за бивак — по-високият брат огледа околността от тяхната височина. — Ей там, нагоре, близо до този висок бряг с елшовата горичка. Там има извор, който се влива в Сестрата. Водата трябва да е добра.
— Ако завържем двата самара за един ствол и се вържем с въже през кръста, ще можем да преплуваме отвъд, без да се разделим.
— Зная, че си смел, Малки братко, но това е безразсъдна смелост. Не съм сигурен, че можем да пресечем с плуване, още повече, ако трябва да теглим един ствол с всичко, което имаме. Тази река е студена. Само бързото течение и пречи да замръзне. Тази сутрин по ръба на водата имаше лед. Ами ако се заклещим в клоните на някое дърво? Ще ни отнесе надолу, а може и да ни завлече под повърхността.
— Помниш ли Пещерата, дето живее близо до Голямата вода?
Те изкопават сърцевината на големите дървета и ги използват за пресичане на реки. Може би ще можем…
— Намери ми наоколо някое достатъчно голямо дърво — каза Джондалар и махна с ръка към тревистата прерия, където имаше само няколко тънки или закърнели дръвчета.
— Добре… някой ми беше казал за една друга Пещера, която прави черупки от брезова кора… но това ми се струва толкова крехко…
— Виждал съм ги, но не зная как ги правят, нито какво лепило използват, за да не текат. Пък и брезите в техния район стават по-големи от всичко, което може да се види тук.
Тонолан хвърли поглед наоколо и се опита да измисли някоя друга идея, която брат му да не може да разбие с неумолимата си логика. Забеляза горичката стройни елши на високото хълмче на юг и се ухили.
— Какво ще кажеш за сал? Трябва само да вържем заедно няколко ствола, а на онзи хълм има достатъчно елши.
— И едно достатъчно дълго и здраво дърво, за да направим прът, с който да стигаме до дъното на реката, за да управляваме сала? Саловете трудно се управляват дори по малки и плитки реки.
Умереното хилене на Тонолан престана и Джондалар трябваше да сподави усмивката си. Тонолан никога не можеше да скрие чувствата си. Джондалар много се съмняваше, че изобщо някога се е опитвал. Но точно вихрената му честна натура го правеше така привлекателен.
— Това обаче не е чак толкоз лоша идея — поправи се Джондалар и забеляза как усмивката на Тонолан се върна, — ако се изкачим достатъчно нагоре по течението, за да няма опасност да ни завлече в тези бурни води. И ако намерим място, където реката се разлива и става по-плитка и където има дървета. Надявам се, че времето ще се задържи.
Докато брат му стигне до споменаването на времето, Тонолан вече бе станал сериозен като него.
— Хайде тогава да тръгваме.
— Смятам първо да погледна тези елши. Все още се нуждаем от яки копия. Трябваше да ги направим предната вечер.
— Още ли се безпокоиш за оня носорог? Той отдавна е останал някъде назад. Трябва да тръгваме, за да намерим място за пресичане.
— Смятам да отсека поне една дръжка.
— Тогава можеш и на мен да ми отсечеш една. Аз ще започна да опаковам нещата.
Джондалар взе брадвичката си, огледа острието, кимна сам на себе си и се заизкачва по хълма към елшовата горичка. Внимателно огледа дърветата и избра едно високо право стъбло. Беше го отсякъл, скършил клоните и се оглеждаше за друго дръвче за Тонолан, когато долови някакъв шум. Раздаде се сумтене и грухтене. Чу вика на брат си и един звук, който бе по-ужасен от всичко, което бе чувал досега: брат му изпищя от болка. Тишината след секването на писъка бе още по-лоша.
— То-нолан! Тонолан!
Джондалар препусна надолу по хълма, все още сграбчил елшовия ствол и сам сграбчен от смъртен страх. Сърцето задумка в ушите му, когато видя един огромен космат носорог, чиито рамене бяха на неговия бой, да блъска по земята отпуснато човешко тяло. След като я бе съборило, животното изглежда не знаеше какво да прави с жертвата си. Изпълнен със страх и гняв, Джондалар не мислеше, той реагираше.
Размахвайки елшовото стъбло като сопа, по-старият брат нападна звяра, без да го е еня за собствената му безопасност. Върху зурлата на носорога, точно под големия извит рог се стовари тежък удар, последва друг. Носорогът се дръпна нерешително пред обезумелия човек, който го атакуваше и му причиняваше болка. Джондалар се приготви да замахне отново, но животното се извърна. Мощното шляпване по задницата не му причини кой знае каква болка, но го подтикна да побегне, следвано от високия мъж.
Когато елшовата дръжка просвистя във въздуха и животното се втурна напред, Джондалар спря и, затаил дъх, го загледа как си отива. После захвърли дръжката и побягна обратно към Тонолан. Брат му лежеше по очи там, където го бе оставил носорогът.