— Тонолан? Тонолан! — Джондалар го обърна по гръб. Близо до слабините кожените панталони на Тонолан бяха разкъсани и кървавото петно се разрастваше.
— Тонолан! О, Дони! — той залепи ухо на гърдите на брат си, вслушвайки се в пулса му, и се уплаши, че само си въобразява, докато не забеляза, че диша.
— О, Дони, жив е! Само че какво да правя? — с изръмжаване от усилието Джондалар вдигна изпадналия в безсъзнание мъж и за миг застана, държейки го в ръцете си.
— Дони, Велика майко Земя! Не го взимай още. Нека да живее, о, моля те… — гласът му секна и тежко изплакване изду гърдите му. — Майко… моля те… остави го да живее…
Джондалар сведе глава, захлипа за момент в отпуснатото рамо на брат си и го помъкна в палатката. Положи го леко на спалния му чувал и със своя нож с кокалена дръжка изряза дрехата. Единствената видима рана бе грубо назъбено разкъсване на кожата и мускула на горната част на лявото бедро, ала гръдният кош беше яркочервен, а лявата му страна — подута и обезцветена. По-внимателният оглед чрез опипване убеди Джондалар, че няколко ребра са счупени. Вероятно имаше вътрешни увреждания.
Кръвта изтичаше на тласъци от прореза в Тонолановото бедро и се събираше върху спалния чувал. Джондалар затършува из самара си, опитвайки се да намери нещо, с което да я попие. Сграби безръкавната си лятна туника, сви я на тампон и се опита да избърше с нея кръвта от кожата, но успя единствено да я размаже наоколо. После постави меката кожа върху раната.
— Дони, Дони! Не знам какво да правя. Аз не съм зеландони — Джондалар приседна на пети, прекара ръка през косата си и остави петна от кръв по лицето си. — Върбова кора! Най-добре е да направя чай от върбова кора.
Излезе да стопли вода. Не беше нужно да е зеландони, за да знае, че чаят от върбова кора намалява болките. Всеки го правеше при главоболие или при друга по-малка болежка. Не знаеше дали се използва за сериозни наранявания, но не знаеше какво друго да стори. Разхождаше се нервно около огъня, на всеки кръг надничаше в палатката и чакаше студената вода да кипне. Хвърли още дърва в огъня и опърли единия край на дървената стойка, на която се крепеше пълният с вода съд за готвене.
Защо става толкова бавно? Чакай, че аз нямам върбова кора. По-добре да намеря, преди да е завряла водата. Мушна глава в палатката и дълго гледа брат си, после хукна към речния бряг. Обели кората на едно останало без листа дърво, чиито дълги тънки клонки се влачеха по водата, и побягна назад.
Първо погледна дали Тонолан не се е надигнал и видя, че лятната туника е подгизнала от кръв. После забеляза, че препълненият готварски съд е кипнал и е угасил огъня. Не знаеше какво да направи първо — да се погрижи за чая или за брат си — и гледаше ту към огъня, ту към палатката. Накрая грабна една чаша и като си изгори ръката, загреба малко вода и пусна върбовата кора в коженото гърне. Постави още няколко съчки в огъня с надежда, че ще се разпалят. Забърника в самара на Тонолан, разсипа го с чувство на безизходност и извади лятната туника на брат си, за да замени кървавата.
Щом се пъхна в палатката, Тонолан простена. Това беше първият звук, който чуваше от брат си. Измъкна се навън, загреба купа чай, видя, че почти не е останала течност и се зачуди дали чаят не е твърде силен. Гмурна се пак в палатката с чашата гореща течност, огледа се трескаво къде да я постави и забеляза, че с кръв е пропита не само лятната му туника. Кръвта образуваше под Тонолан локвичка, на чийто фон спалният чувал изглеждаше безцветен.
Той губи твърде много кръв! О, Майко! Той има нужда от зеландони. Какво да правя? Ставаше все по-възбуден и уплашен за брат си. Чувстваше се тъй безпомощен. Трябва да ида за помощ. Къде? Къде мога да намеря зеландони? Не мога даже да пресека Сестрата и не мога да го оставя. Някой вълк или хиена ще подуши кръвта и ще дойде да го убие.
Велика Майко! Виж всичката тая кръв по туниката! Някое животно ще я подуши. Джондалар сграбчи пропитата с кръв туника и я изхвърли от палатката. Не, това съвсем не е по-добро! Щурна се от палатката, взе я отново и диво се огледа за място, където да я остави — далеч от бивака, далеч от брат си.
Беше потресен, сломен от горест и в дъното на душата си знаеше, че няма надежда. Брат му се нуждаеше от помощ, каквато той не можеше да му даде, а и не можеше да иде да я потърси. Даже да знаеше къде да отиде, не можеше да тръгне. Беше глупаво да се мисли, че някаква си окървавена туника ще бъде по-привлекателна за месоядните животни, отколкото самият Тонолан с откритата си рана. Но Джондалар не искаше да съзре истината. Отказа се от здравия разум и се отдаде на паниката.