Огледа елшовата горичка. С един ирационален импулс изтърча нагоре по хълма и затъкна кожената риза високо в извивката на едно от дърветата. После търти обратно. Влезе в палатката и се втренчи в Тонолан, сякаш волевото усилие бе достатъчно да направи брат си отново здрав, читав и усмихнат.
Тонолан като че ли долови молбата, простена, отметна глава и отвори очи. Джондалар коленичи до него и въпреки измъчената усмивка видя болката в очите му.
— Прав беше, Големи братко. Обикновено си прав. Не бяхме се измъкнали от тоя носорог.
— Не искам да съм прав, Тонолан. Как се чувстваш?
— Честно ли да ти отговоря? Боли ме. Лошо ли съм ранен? — попита той и се опита да седне. Кривата усмивка се превърна в гримаса на болка.
— Не се опитвай да се движиш. Вземи, сварих малко върбова кора — Джондалар повдигна главата на брат си и поднесе чашата до устните му. Тонолан отпи няколко глътки и легна с облекчение. Към болката в очите му се добави страх.
— Кажи ми направо, Джондалар. Лошо ли съм ранен? Високият мъж притвори клепачи и си пое дъх.
— Не е добре.
— Аз не мисля, че е добре. Колко е зле? — погледът на Тонолан попадна на братовите му ръце и очите му се разтвориха тревожно. — Целите ти ръце са в кръв! Моята ли е? Мисля, че е по-добре да ми кажеш.
— Наистина не знам. Намушкан си в слабините и си загубил много кръв. Носорогът изглежда те е подхвърлил или стъпкал. Мисля, че ти е счупил две-три ребра. Не знам какво още, не съм зеландони…
— Но някой трябва да ме види, а единственият шанс да ми помогнат е оттатък тази река, която не можем да пресечем.
— Не можем.
— Помогни ми да стана, Джондалар. Искам да видя колко съм зле.
Джондалар се накани да възрази, но отстъпи с нежелание и веднага съжали за това. В момента, в който се опита да седне, Тонолан извика от болка и пак изгуби съзнание.
— Тонолан! — викна Джондалар. Кървенето бе намаляло, но усилието пак го поднови. Джондалар сгъна лятната туника на брат си и я постави върху раната, сетне излезе от палатката. Огънят бе почти угаснал. Джондалар добави по-внимателно подпалки, разпали го отново, постави да се топли още вода и насече повече дърва.
Върна се да провери как е брат му. Туниката на Тонолан бе подгизнала от кръв. Той я махна да види раната и, като се сети как бе изтърчал по хълма, за да се избави от другата туника, направи гримаса. Първоначалната му паника бе отминала и сега това му се виждаше ужасно глупаво. Кървенето бе престанало. Намери една долна дреха за студено време, положи я върху раната, зави Тонолан, взе втората окървавена туника и отиде до реката. Хвърли я и се приведе да измие кръвта от ръцете си, като все още изпитваше смущение от паниката си.
Не знаеше, че паниката е характерно поведение за оцеляване в изключителни положения. Когато всичко друго се проваля и всички разумни методи за намиране на решение се изчерпат, паниката надделява. И понякога едно ирационално действие става решението, за което рационалният ум не е и помислил.
Върна се, постави още няколко трески в отъня и отиде да огледа елшовия прът, макар в момента да изглеждаше безсмислено да прави копие. Просто се чувстваше толкова безполезен, че имаше нужда да свърши нещо. Намери пръта, седна до палатката и с яростни удари започна да подостря единия край.
За Джондалар следващият ден бе същински кошмар. Лявата страна на Тонолановото тяло бе силно натъртена и чувствителна към най-лекото докосване. Джондалар беше спал малко. За Тонолан това бе тежка нощ и всеки път щом простенеше, Джондалар ставаше. Можеше да му предложи само чай от върбова кора, а той не бе от голяма полза. Сутринта сготви малко храна и направи бульон, но никой от двамата не яде много. Към вечерта раната се възпали и Тонолан го втресе.
Тонолан се пробуди от неспокойния си сън и се взря в разтревожените сини очи на брат си. Слънцето току-що се бе гмурнало под чертата на хоризонта и макар навън да беше все още светло, в палатката не се виждаше добре. Полумракът не пречеше на Джондалар да забележи колко стъклени са станали очите на Тонолан, нито как стене и мърмори в съня си.
Джондалар се опита да се усмихне окуражаващо.
— Как се чувстваш?
Тонолан го болеше твърде много, за да се усмихне, а и тревожният вид на Джондалар не беше успокояващ.
— Нямам голям мерак да ловя носорози — отговори. Известно време мълчаха, без да знаят какво да кажат.
Тонолан притвори очи и тежко въздъхна. Беше уморен от борбата с болката. Гърдите го боляха при всяко вдишване и дълбоката болка отляво в слабините изглежда се бе разпростряла по цялото му тяло. Ако си мислеше, че има някаква надежда, щеше да я понесе, но колкото повече стояха, толкова по-малък ставаше шансът на Джондалар да пресече реката преди бурята. Това, че той умира, не бе причина брат му също да умре. Той пак отвори очи.