— Джондалар, и двамата знаем, че без чужда помощ за мен няма надежда, но няма причина ти…
— Какво значи „няма надежда“? Млад си, здрав си. Ще се оправиш.
— Няма достатъчно време. Тук, на открито нямаме шансове. Джондалар, потегляй, намери място да прекараш зимата, ти…
— Ти бълнуваш!
— Не, аз…
— Нямаше да говориш така, ако беше на себе си. Ти се погрижи да натрупаш сили и ме остави аз да се грижа как да оцелеем. Двамата ще успеем. Имам план.
— Какъв план?
— Ще ти кажа, като обмисля всички детайли. Искаш ли нещо да хапнеш? Не си ял много.
Тонолан знаеше, че докато е жив, брат му няма да го остави. Беше уморен, искаше да се отпусне, да остави всичко да свърши и да даде шанс на Джондалар.
— Не съм гладен — каза, но сетне съзря болката в очите на брат си, — ама бих могъл да пийна малко вода.
Джондалар наля последната вода и подхвана главата на Тонолан, докато я изпие. Разтърси мяха.
— Това е празно. Ще ида да налея.
Търсеше оправдание да излезе от палатката. Тонолан се предаваше. Когато му каза, че има план, Джондалар блъфираше. Той самият бе престанал да се надява. Нямаше нищо чудно, че брат му мислеше, че е безнадежден. Трябва да намеря начин да пресека тази река и да намеря помощ.
Изкачи малкото възвишение, откъдето над върховете на дърветата се виждаше отвъд реката, и се загледа в един отчупен клон, който се бе закачил за една издадена скала. Почувства се заловен и безпомощен като голия клон и импулсивно отиде до края на водата да го освободи от възпиращия го камък. Погледа как течението го отнася надолу и се зачуди докъде ще стигне, преди да се закачи за нещо друго. Видя една върба и обели още вътрешна кора с ножа. Тонолан можеше отново да има тежка нощ, не че чаят бе особено благотворен.
Накрая си тръгна от Сестрата и се върна към малкия извор, който добавяше скромния си дял към бушуващата река. Напълни мяха и си тръгна. Не знаеше какво го накара да погледне нагоре — не би могъл да чуе нищо от шума на носещия се порой — но когато погледна, зяпна, без да вярва на очите си.
Нещо приближаваше отгоре по реката, насочваше се право към брега, където бе застанал. Към него идваше исполинска водна птица с дълга извита шия, върху която се крепеше яростна качулата глава с големи немигащи очи. Когато създанието дойде по-близо, видя някакво движение на гърба му и главите на други създания. Едно от по-малките същества махна.
— Ехей! — извика един глас. Джондалар никога не бе чувал по-прекрасен звук.
7
Айла изтри с опакото на ръката потното си чело и се усмихна на жълтото конче, което я бутна в опита си да мушне муцуна под мишницата и. Кобилката не обичаше да изпуска Айла от поглед и я следваше навсякъде. Айла не се дразнеше, тя изпитваше нужда от компания.
— Малко конче, колко зърно трябва да събера за теб? — махна Айла. Малката сламено жълта кобилка внимателно следеше движенията и. Това накара Айла да си спомни как като малко момиче се учеше на езика на жестовете, който Кланът говореше. — Да не се опитваш да се научиш да говориш? Е, поне да разбираш. Малко ще ти е трудно да говориш без ръце, но изглежда ме разбираш.
Речта на Айла включваше няколко звука. Всекидневният език на нейния Клан не бе съвсем беззвучен, такъв бе само древният официален език. Когато тя изговори думата на глас, ушите на кобилката се наостриха.
— Слушаш ме, нали, кобилке? — поклати глава Айла. — Все те наричам кобилка, конче. Не ми звучи добре. Мисля, че имаш нужда от име. За това ли се ослушваш, за звука на името си? Чудя се как ли те е наричала майка ти. Не мисля, че ако знаех, бих могла да го произнеса.
Младият кон я наблюдаваше съсредоточено, защото знаеше, че когато движи ръцете си по този начин, Айла му обръща внимание. Когато тя спря, изцвили.
— Отговаряш ми? Уииинииии! — Айла се опита да имитира и доста сполучливо го докара до конско цвилене. Младият кон отговори на почти познатия звук с отмятане на глава и ответно цвилене.
— Това ли ти е името? — махна Айла с усмивка. Кобилката пак отметна глава, отскочи надалеко, — после се върна.
Жената се разсмя. — Всички кончета изглежда имат едно и също име или може би аз не мога да схвана разликата.
Айла изцвили отново, конят и отвърна и известно време играха тази игра. Това и напомни за играта на звуци, която бе навикнала да играе със сина си, само дето Дърк можеше да издаде всеки звук, който и тя можеше. Креб и бе казал, че когато я намерили, отначало издавала много звуци и тя знаеше, че може да прави такива звуци, каквито никой друг не може. Беше доволна, когато откри, че синът и също може да ги издава.