Айла се обърна да събере класове от високото жито. В долината имаше и ръжена трева, подобна на тази, която растеше близо до пещерата на Клана. Мислеше си, че бе дала име на кон. Никога по-рано не съм кръщавала някого. Усмихна се сама на себе си. Нямаше ли да си помислят, че съм много странна, щом давам име на кон. Не по-малко странно, отколкото да живееш с кон. Погледна как младото животно весело препуска и подрипва. Така се радвам, че живее с мен, помисли Айла и усети буца в гърлото си. Като е наблизо, не е толкова самотно. Ако сега я загубя, не знам какво ще правя. Ще и дам име.
Слънцето бе тръгнало надолу, когато Айла спря и погледна небето. То бе дълбоко, огромно, празно. Нито едно облаче не подсказваше за дълбочината му, нито пък спираше погледа към безкрая. Само трепкащият пламък на запад, чиито колебаещи се очертания можеха да се забележат само със затворени очи, като после образ, нарушаваше равномерно наситения син простор. Тя прецени колко дневна светлина остава по разстоянието между блясъка и върха на скалата и реши да спре.
Конят забеляза, че вниманието и вече не е погълнато от работата, изцвили и дойде при нея.
— Да се върнем ли при пещерата? Чакай първо да се напия — прегърна младия кон през врата и тръгна към потока.
Листата край течащата вода в основата на стръмната южна стена бяха като бавно подвижен цветен калейдоскоп, отразяващ ритъма на годишните времена. Сега тъмнозелените печални борове и ели бяха изпъстрени със златисто, бледо жълто, изсъхнало кафяво и крещящо червено. Закътаната долина беше като ярка мазка сред убитото бежово на степите и между спиращите вятъра стени слънцето грееше по-силно. Въпреки всички есенни цветове, човек имаше подвеждащото чувство, че е горещ летен ден.
— Мисля, че трябва да събера повече трева. Когато ти постеля прясна трева, започваш да си ядеш леглото — Айла вървеше до коня и продължаваше монолога си, сетне, без да съзнава, престана да жестикулира и единствено мислите и продължиха да следват пътя си. Наесен Иза винаги събираше трева за постеля през зимата. Когато я сменеше, миришеше така хубаво, особено ако имаше дълбок сняг и навън духаше вятър. Обичах да заспивам, като се вслушвам във вятъра и мириша прясното като през лятото сено.
Като видя накъде са тръгнали, конят препусна напред. Айла се усмихна снизходително.
— Сигурно си жадна като мен, малка Уиииинииии — рече тя, като в отговор на зова на кобилката произнесе високо звука. Звучеше добре за име на кон, но именуването трябваше да се направи както подобава.
— Уини! Уиииниии! — викна тя. Животното вдигна глава, погледна жената и препусна към нея.
Айла я потърка по главата и я почеса. Кобилката сменяше боцкащата бебешка козина и на нейно място израстваше по-дълъг зимен кожух, така че винаги се радваше на почесването.
— Мисля, че харесваш това име, пък и то ти отива, мое малко бебе конче. Мисля да направим кръщелна церемония Обаче не мога да те вдигна на ръце и Креб не е тук, за да те бележи. Струва ми се, че ще се наложи аз да бъда мог-ърът и да свърша тази работа — усмихна си тя. — Представи си, жена мог-ър.
Айла пак тръгна към реката, но се отклони нагоре, като видя, че е близо до откритото място, където бе изкопала ямата-капан. Беше запълнила дупката, но младият кон се плашеше от нея, душеше, пръхтеше и риеше с копито земята, разтревожен от някакъв позабравен, но все още съществуващ мирис. Стадото не се бе връщало, откакто препусна по долината от нейния огън и шум.
Поведе кобилката да пие по-близо до пещерата. Водата в мътния поток, придошъл от есенното пълноводие, бе спаднала под най-високата си точка и по края и бе останала рядка кашица мазна кафява тиня. Тя изжвака под краката на Айла и остави на кожата и кафеникаво червено петно. То и напомни за червената охра, която Мог-ър използваше за церемониални цели, например при кръщаване. Извъртя пръст в тинята, мацна крака си, усмихна се и загреба пълна шепа.
Канех се да търся червена охра, помисли, но това също ще свърши работа. Айла затвори очи и се опита да си припомни, какво бе правил Креб, когато кръщаваше сина и. Можеше да си представи обезобразеното му старо лице и коженото капаче, което покриваше мястото, гдето би трябвало да има око, големия му нос, надвисналите надочни кости и ниското скосено чело. Брадата му бе оредяла и проскубана, косата му се бе дръпнала, но тя помнеше как изглеждаше той този ден. Не млад, но на върха на могъществото си. Бе обичала това великолепно грубо старо лице.