Не, не съм сигурна! Никога няма да узная. Никога няма да видя Дърк отново.
Престани да мислиш за това, заповяда си сама и изтри една сълза. Стана и отиде до брега на реката. Нямаше никаква полза да мисли за него. И няма да ми помогне да пресека тази река!
Бе толкова потънала в мислите си, че не забеляза кога раздвоеният ствол доплава близо до брега. Отнесено гледаше как протегнатите клони на падналото дърво го впримчиха в плетеницата от по-малки клони и дълго наблюдаваше, без да забелязва как дървеният труп се блъска и напряга да се освободи. Но щом забеляза, забеляза и възможностите, които и се предоставяха.
Нагази в плиткото и го издърпа на брега. Горната част от ствола на голямо дърво, пречупено наскоро от яростно наводнение нагоре по реката, при това не много подгизнал. С кремъчната брадвичка, която носеше в една гънка на кожената си дреха, отсече по-дългия от двата клона на чатала почти наравно с другия и окастри пречещите и клонки, оставяйки два доста дълги чукана.
Огледа се наоколо и се насочи към група драпирани с повет брези. Задърпа една свежа поветова лоза, освободи дългото здраво стебло и се върна обратно, скубейки листата. После разстла кожения навес на земята и изтърси върху него съдържанието на кошницата си. Време беше да го инвентаризира и преопакова.
На дъното на кошницата постави дланобраните и нозебраните заедно с обточената с кожа връхна дреха. Понеже сега носеше своето лятно одеяние, нямаше да има нужда от тях до зимата. Спря за миг и се зачуди къде ли ще бъде следващата зима, но не си позволи да се отвлече с тая мисъл. Спря отново, когато извади мекия еластичен кожен плащ, който използваше, за да придържа Дърк на хълбока си при носене.
Нямаше нужда от него. Не и бе нужен, за да оцелее. Бе го взела само понеже беше тясно свързан с Дърк. Притиснато към бузата си, внимателно го сгъна и го сложи в кошницата. Отгоре постави меките абсорбиращи кожени ремъци, които използваше по време на менструалното си течение. Последва ги допълнителният чифт нозебрани. Сега ходеше боса, ала все още носеше един чифт, когато бе влажно или студено, и той вече се бе износил. Бе щастлива, че е взела и втори чифт.
После провери храната. Оставаше и един пакет от брезова кора със захар от явор. Айла го отвори, отчупи едно парченце и го сложи в устата си, като се чудеше дали някога отново ще опита яворова захар, след като тази свърши.
Все още имаше няколко питки пътна храна, каквито мъжете взимаха, когато тръгваха на лов — от стопена мазнина, напълно изсушено месо и изсушени плодове. При мисълта за богатата мазнина устата и се напълни със слюнки. Повечето от малките животни, които убиваше с прашката, бяха кльощави. Без да събира растителна храна, тя бавно би се изтощила от чисто протеиновата си диета. Мазнините и въглехидратите бяха необходими.
Сложи пътните питки, без да угоди на желанието си да ги опита, като ги запази за критични случаи. Добави няколко ленти сушено месо — жилаво като кожа, но хранително, няколко сушени ябълки, малко лешници, няколко кесии зърно, обрано от степната трева близо до пещерата, и изхвърли един развален корен. Върху храната сложи чашата и купата си, качулката от росомаха и износените нозебрани.
Отвърза торбичката с лекарствата от поясния си ремък и прекара ръка по гладката, не пропускаща вода видрова кожа, напипвайки твърдите кости на краката и опашката. Ремъчето, което затваряше торбичката, беше прекарано около отвора на врата и странно разплесканата глава, все още прикрепена към задната част на врата, служеше като похлупак. Иза беше направила торбичката специално за нея и и я бе предала като наследство от майка на дъщеря, когато тя стана знахарка на Клана.
За пръв път от много години Айла се сети за първата си торбичка, направена от Иза, онази, която Креб изгори, когато за пръв път беше прокълната. Брун трябваше да го стори. На жените не бе разрешено да докосват оръжия, а Айла от няколко години използваше прашката си. Но той и бе дал шанс да се върне, ако оцелее.
Може би ми даде по-голям шанс, отколкото е предполагал, помисли тя. Чудя се дали щях да бъда жива сега, ако не бях научила как смъртното проклятие те кара да искаш да умреш. Като се изключи Дърк, мисля, че първия път беше по-тежко. Когато Креб изгори всичките ми неща, исках да умра.
Не бе в състояние да мисли за Креб: мъката бе твърде скорошна, раната — твърде прясна. Бе обичала стария магьосник така, както обичаше и Иза. Той беше побратим на Иза, а също и на Брун. Понеже нямаше едно око и част от едната ръка, Креб никога не ловуваше, ала беше най-великият свещен човек от всички Кланове — Мог-ър. От него се бояха и го уважаваха — покритият му с белези едноок старчески лик можеше да вдъхне страх и у най-смелия ловец, ала Айла познаваше нежната му страна.