Беше тъй тъмно… Ето я причината! Липсваше топлият червен отблясък от заградения с камъни огън. И ориентацията и в пещерата не беше наред. Стената не беше от тази страна, а течението… Ето пак! Сумтене и покашляне! Какво правя на мястото на Уини? Трябва да съм заспала и да съм забравила да оградя огъня. И ето че е угаснал. Не бях загубвала огъня си, откакто открих тази долина.
Айла потръпна и изведнъж усети как по гърба и полазват мравки. Не разполагаше с дума, жест или схващане за предчувствието, което я обзе, но го усети. Шийните и мускули се стегнаха. Нещо щеше да се случи. Нещо свързано с огъня. Знаеше го толкова сигурно, както знаеше петте си пръста.
От време на време откакто оная нощ бе последвала Креб и мог-ърите в малката стая дълбоко в пещерата на Клана, който беше домакин на Събирането, изпитваше такива чувства. Креб я бе открил не защото я бе съзрял, а понеже я бе почувствал. Тя го бе усетила по някакъв странен начин в мозъка си. После бе видяла неща, които не можеше да си обясни. По-късно понякога знаеше разни неща. Знаеше кога Брун я гледа, макар и да бе с гръб към него. Знаеше каква злобна омраза таи към нея в сърцето си. И отпреди да почне земетресението, знаеше, че в пещерата на Клана ще настъпи смърт и разрушение.
Ала никога по-рано не бе усещала нещо по-силно. Дълбока тревога, страх — не за огъня, осъзна тя, и не за нея самата. За някого, когото обича.
Стана тихо и намери огнището, като се надяваше там да е останало някое въгленче, което да може да бъде разпалено. Всичко беше изстинало. Изведнъж почувства силна нужда да се облекчи, напипа стената и я проследи до изхода. Един студен порив отметна косата от лицето и и разтрака угасналите въглени в огнището, като вдигна облак пепел. Тя потрепера.
Щом пристъпи навън, силният вятър я бутна. Наклони се срещу него и се хвана за стената, за да отиде до края на каменната площадка срещу пътеката, където изхвърляше отпадъците.
На небето нямаше никакви звезди, но мрачният облачен слой равномерно разпръскваше лунната светлина и правеше тъмнината отвън да изглежда по-малко черна, отколкото в пещерата. Но не очите, а ушите и я предупредиха. Чу сумтенето и дишането, преди да види промъкващата се сянка.
Посегна за прашката, но не я намери на кръста си. Не я беше взела. Беше станала лекомислена в близост до пещерата си, разчиташе на огъня да прогонва нежеланите натрапници. Ала огънят и бе угаснал, а един млад кон бе лесна плячка за повечето хищници.
Изведнъж откъм входа на пещерата се раздаде висок хълцащ кикот. Уини изцвили с нотка на страх. Кончето беше в каменната стая, а единственият достъп до нея бе блокиран от хиените.
Хиени, помисли Айла. Нещо в лудешки хилещия се звук на техния смях, в мърлявата петниста козина, в начина, по който гърбовете им се извиваха надолу от добре развитите предни крака и рамене към малките задни крака, като им придаваха подплашен вид, я дразнеше. И тя никога не можеше да забрави писъка на Ога, която гледаше безпомощно как отвличат сина и. Този път бяха дошли за Уини.
Нямаше прашка, но това не я спря. Не за пръв път действаше, без да мисли за собствената си безопасност, когато някой друг бе заплашен. Побягна към пещерата, като размахваше юмрук и викаше:
— Махайте си оттук! Махайте се! — Това бяха гласни думи, дори и на езика на Клана.
Животните офейкаха. Донякъде това се дължеше на нейната самоувереност и на това, че макар огънят да бе угаснал, миризмата му още се долавяше. Но имаше и друга причина. Нейната миризма не бе съвсем позната на зверовете, ала начеваше да става и последния път бе съпроводена от хвърлени със сила камъни.
Айла опипа в тъмната пещера за прашката си, ядосана на себе си, загдето не може да се сети, къде я е оставила. Това повече няма да се повтори, реши тя. Ще определя място за нея и ще я държа там.
Вместо прашката насъбра камъните си за готвене — тях добре ги знаеше къде са. Когато една смела хиена се приближи достатъчно, та силуетът и да се открои на отвора на пещерата, откри, че дори без прашката мерникът и е добър и камъните точни. След още няколко опита хиените решиха, че в края на краищата младият кон не е толкова лесна плячка.
Айла опипа в тъмата за още камъни и намери единия рабош, на който отбелязваше отминалите дни. Прекара остатъка от нощта край Уини. Готова бе, ако е необходимо, да защищава кончето дори и само с пръчка.
По-трудно се оказа да прогонва съня. Точно пред зазоряване дремна малко, но първият проблясък на утринната светлина я завари на площадката с прашката в ръка. Не се виждаха никакви хиени. Температурата беше спаднала силно. През нощта вятърът се бе извъртял. Духнеше ли от североизток, той набираше сила в дългата долина, разбиваше се в издадената скала и извивката на реката и се втурваше в нейната пещера на случайни пориви.