Какво пък очаквам, помисли. После ги блъсна отново и с повече сила и видя как една искра излетя. Една идея, която неуловимо се оформяше в ума и, разцъфна изведнъж. Странна, вълнуваща и малко плашеща идея.
Положи внимателно двата камъка върху стъпалната кост на мамута и събра материали за разпалване на огън. Когато се приготви, взе камъните, доближи ги до праханта и ги удари. Искрата хвръкна и угасна върху студената скала. Промени посоката на удара и пак опита, но недостатъчно силно. Удари по-яко и видя как искрата попадна точно в средата на праханта. Тя само опърли няколко влакънца и угасна, ала малкото пушече беше окуражаващо. При следващия удар подухна вятър и димящата прахан се разгоря, преди да угасне.
Разбира се! Трябва да я духам. Смени позата така, че да може да раздухва зараждащия се пламък и направи нова искра с камъните. Беше голяма, ярка, стабилна искра и попадна точно където трябваше. Бе достатъчно близо, та усещаше топлината, докато раздухваше димящата прахан в пламък. Подхрани го със стружки и тресчици и преди да се усети, вече разполагаше с огън.
Беше абсурдно лесно. Не можеше да повярва колко лесно. Трябваше още веднъж да го докаже сама на себе си. Събра повече прахан, повече тресчици, повече подпалки и направи втори, трети, четвърти огън. Почувства вълнение, което се състоеше донякъде от страх, донякъде от благоговение, донякъде от радост от откритието, а също и до голяма степен от чисто учудване. Стоеше и гледаше четирите отделни огъня, всеки от тях рожба на огнения камък.
Уини се върна в тръс покрай стената, привлечена от миризмата на пушек. Огънят, който нявга бе толкова плашещ, сега миришеше на безопасност.
— Уини! — викна Айла и се затича към малкия кон. Трябваше да каже на някого, да сподели откритието си, та ако ще и с кон.
— Виж! — махна с ръка. — Виж тези огньове! Направени са с камъни, Уини. Камъни!
Слънцето проби през облаците и изведнъж целият бряг сякаш заблестя.
Не бях права, когато си мислех, че в тези камъни няма нищо особено. Трябваше да се сетя, моят тотем ми ги даде. Погледни ги. Сега, когато знам, мога да съзра огъня, който живее вътре в тях. Сетне се умисли. Но защо мен? Защо ги показаха на мен? Моят Пещерен лъв веднъж ми даде един, за да ми каже, че Дърк ще живее. Какво ми казва сега?
Спомни си странното предчувствие след угасването на огъня и изправена между четирите огъня, потрепера, защото пак го изпита. После изведнъж усети, че я залива вълна на облекчение, макар дори да не знаеше, че е била разтревожена.
8
Хей! Хей! — крещеше Джондалар и махаше ръце, тичайки към брега.
Изпитваше всепоглъщащо чувство на облекчение. Почти се беше предал, но звука на човешкия глас го изпълни със свеж прилив на надежда. Не му хрумна, че новодошлите може да са недружелюбни. Нищо не би могло да бъде по-лошо от крайната безпомощност, която бе изпитал. А и те не изглеждаха недружелюбни.
Човекът, който му бе извикал, държеше намотано въже, прикрепено към единия край на странната огромна водна птица. Сега Джондалар виждаше, че това не е живо същество, а изкуствено творение. Човекът му подхвърли въжето. Джондалар го изтърва и цопна във водата, за да го хване. Двама души се прехвърлиха и загазиха към брега през бушуващата около бедрата им вода, като държаха друго въже. Единият се усмихна на изражението на Джондалар, което успяваше да съчетае надежда, облекчение и объркване какво да прави с влажното котвено въже в ръцете си, и го взе от него. Издърпа съда по-близо, завърза въжето за едно дърво и отиде да провери другото въже, което бе закрепено за стърчащия пречупен клон на едно голямо, полу потънало в реката дърво.
Трети човек от водния съд се прехвърли през борда му и скочи на ствола, за да провери устойчивостта му. Той изрече няколко думи на някакъв непознат език и едно прилично на стълба подвижно мостче бе вдигнато и прехвърлено към ствола. После се върна, за да помогне на една жена да преведе нова персона по подвижното мостче и по ствола до брега, макар да изглеждаше, че помощта е по-скоро допусната, отколкото необходима.
Тази личност, очевидно много почитана, се държеше уверено, почти по кралски, но в нея имаше нещо изплъзващо се, някаква неяснота, която Джондалар не можа да определи и която го накара да се втренчи. Вятърът развяваше кичури дълга бяла коса, привързана на тила така, че откриваше гладко избръснато или безбрадо лице. То бе набраздено от годините, но все още притежаваше мек чист тен. В очертанията на челюстта и в издадената брадичка се долавяше сила. Дали това не изразяваше и характер?