Джондалар усети, че стои в студената вода чак когато му махнаха да излезе, ала загадката не се реши и при по-близък поглед. Той чувстваше, че му липсва някаква важна информация. После спря и се взря в едно лице със съчувстваща въпросителна усмивка и пронизващи очи, чийто цвят се колебаеше между сиво и лешниково. Джондалар изведнъж разбра усложненията от въвличането на тайнственото лице, което търпеливо стоеше пред него, и го огледа за някакъв белег за пол.
Височината не бе определяща — за жена бе малко в повече, за мъж пък не достигаше. Торбестото безформено облекло скриваше детайлите. Дори походката не разреши колебанията му. Колкото повече гледаше и не намираше отговор, толкова повече се успокояваше. Знаеше за такива хора — тялото им принадлежеше на единия пол, но имаха склонностите на другия. Не бяха нито мъже, нито жени или пък и двете едновременно и обикновено се присъединяваха към Тези, които служат на Майката. Способностите им бяха продукт както на женските, така и на мъжките елементи, скрити в тях, и се славеха с изключителни лечителски способности.
Джондалар бе далеч от дома и не познаваше обичаите на тези хора, ала не се съмняваше, че лицето, което е застанало пред него, е лечител. Може би Някой, който служи на Майката, може би не. Това нямаше значение. Тонолан се нуждаеше от лечител и лечителят бе дошъл.
Но откъде бяха разбрали, че е нужен лечител? Откъде изобщо бяха разбрали, че трябва да дойдат?
Джондалар хвърли друга цепеница в огъня и изгледа снопа искри, които последваха дима в нощното небе. Плъзна голия си гръб по-навътре в спалния чувал и се облегна на един загладен камък, за да проследи неугасващите искри, които отлитаха в небесата. В полезрението му се появи някакъв силует и засенчи част от изпъстреното със звезди небе. Трябваше му малко време, за да акомодира очите си от безкрайните дълбини на главата на една млада жена, която му подаваше чаша вдигащ пара чай.
Седна бързо, като показа голото си бедро и сграбчи спалния чувал, за да го придърпа нагоре, като едновременно с това хвърли поглед на панталоните и обувките си, проснати да се сушат край огъня. Устните и се разтеглиха встрани и лъчистата и усмивка промени почти мрачната, стеснителна, приятна млада жена в красавица с блестящи очи. Той нивга не бе виждал подобно изумително преобразяване и ответната му усмивка отрази собствената му привлекателност. Но тя вече бе свела глава, за да потисне палавия си смях, тъй като не желаеше да постави чужденеца в неудобно положение. Когато отново го погледна, в очите и бе останало само едно огънче.
— Имаш прекрасна усмивка — каза той, когато тя му даде чашата чай.
Тя поклати глава и отговори с думи, за които той предположи, че означават, че не го разбира.
— Зная, че не можеш да ме разбереш, но въпреки това искам да ти кажа колко съм благодарен, че си тук.
Жената го погледна внимателно и Джондалар изпита усещането, че тя иска да могат да разговарят не по-малко от него. Продължи да говори от боязън, че ако млъкне, тя ще си тръгне.
— Чудесно е дори само да ти говоря, само да знам, че си тук — той отпи от чая. — Хубав е. От какво е? — попита, като повдигна чашата и кимна одобрително. — Мисля, че долавям лайкучка.
Тя кимна утвърдително в отговор и седна близо до огъня, отговаряйки на думите му с думи, които той разбираше също тъй зле, както тя неговите, но гласът и беше приятен и изглежда се досещаше, че той желае компанията и.
— Ще ми се да можех да ти благодаря. Не знам какво щях да нравя, ако не бяхте дошли — смръщи вежди с тревога и напрежение и тя се усмихна разбиращо. — Ще ми се да можех да попитам откъде знаехте, че сме тук и как вашият зеландони или както наричате лечителя си разбра, че трябва да дойде.
Тя посочи вдигнатата наблизо палатка, която бе осветена от огъня вътре. Джондалар разочаровано завъртя глава. Изглеждаше, че тя почти го разбира, просто той не можеше да я разбере.
— Мисля, че няма значение — рече той. — Само че бих желал вашият лечител да ми позволи да стоя при Тонолан. И без думи е ясно, че брат ми не можеше да получи помощ, докато не го оставех. Не се съмнявам в способностите на лечителя. Просто искам да стоя до него.
Той я погледна с такава откровеност, че тя положи ръка върху неговата, за да го успокои. Опита се да се усмихне, но усмивката му бе пълна с болка. Кожата на входа на палатката се отметна и отвътре излезе една по-възрастна жена.
— Джетамио! — извика тя и добави още няколко думи. Младата жена бързо стана, но Джондалар я хвана за ръката и я задържа.
— Джетамио? — попита, сочейки я. Тя кимна. — Джондалар — каза той, като посочи гърдите си.