— Джондалар — повтори бавно тя. Погледна към палатката, посочи себе си, после него и накрая палатката.
— Тонолан — каза той. — Брат ми се казва Тонолан.
— Тонолан — повтори тя и се забърза към палатката. Джондалар забеляза, че леко накуцваше, макар че това изглежда не и пречеше.
Панталоните му все още бяха мокри, но въпреки това ги навлече и се втурна към горичката, без да си дава труд да ги завързва или да си слага обувките. Беше се сдържал, откакто бе станал, а дрехите му за смяна бяха в самара, който бе останал зад голямата палатка, където лечителят се грижеше за Тонолан. Снощната усмивка на Джетамио го накара да размисли два пъти дали просто да не тръгне спокойно към изолирания храсталак, облечен единствено с късата си долна риза. А и не желаеше поради незнание да наруши някой обичай или табу на хората, които му помагаха — не и при наличието на две жени в лагера.
Отначало се бе опитал да стане и да върви със спалния си чувал, а и бе чакал толкова дълго, преди да му хрумне да навлече панталоните си — влажни или не, че вече бе склонен да забрави притесненията си и да хукне към гората. Щом се затича, смехът на Джетамио го сподири.
— Не му се смей, Тамио, не е хубаво — каза по-възрастната жена, ала упрекът и бе лишен от сила, защото тя самата се опитваше да потисне смеха си.
— О, Рош, не искам да му се смея, но просто не мога да се спра. Видя ли го как се опитваше да ходи със спалния си чувал? — тя пак започна да се кикоти, макар и да се насилваше да се сдържа. — Защо просто не стане и да тръгне?
— Може би обичаите на неговите хора са различни, Джетамио. Трябва много да са пропътували. Никога по-рано не съм виждала дрехи като техните и езикът им изобщо не прилича на нашия. Повечето пътешественици имат няколко думи, които си приличат. Мисля, че изобщо няма да мога да произнеса някои от техните думи.
— Сигурно си права. Може би има някаква забрана да си показват кожата. Да беше го видяла само как се изчерви снощи само защото видях част от бедрото му. Никога обаче не съм виждала някого, който да е толкова щастлив, че ни вижда.
— Можеш ли да го упрекнеш за това?
— Как е другият? — младата жена отново стана сериозна. — Шамуд каза ли нещо, Рошарио?
— Мисля, че отокът е спаднал, а също и треската. Най-малкото сега спи по-тихо. Шамуд мисли, че е бил намушкан от носорог. Не зная как е оживял. Нямало е да издържи още дълго, ако високият не се е сетил да сигнализира по този начин за помощ. И дори тъй пак са имали късмет, че ги намерихме. Мудо трябва да им се е усмихнала. Майката винаги покровителства хубавите млади мъже.
— Но не достатъчно, за да предпази… Тонолан от нараняването. Както е намушкан… Мислиш ли, че ще може да ходи?
Рошарио нежно се усмихна на младата жена.
— Ако има половината от твоята решителност, Тамио, ще проходи.
Бузите на Джетамио порозовяха.
— Ще ида да видя дали Шамуд има нужда от нещо — рече и се приведе да влезе в палатката, като отчаяно се опитваше да не накуцва.
— Защо не донесеш самара на високия — викна след нея Рошарио, — та да не му се налага да носи мокри панталони.
— Не зная кой е неговият.
— Донеси и двата, хем ще освободиш повече място. И попитай Шамуд кога ще можем да пренесем… как му беше името? Тонолан?
Джетамио кимна.
— Ако се налага да поостанем тук, Доландо ще трябва да планира лов. Не сме донесли много храна. Не мисля, че Рамудои могат да ловят риба в такава река, въпреки че сигурно биха били много щастливи, ако никога не слизат на брега. Аз пък харесвам да чувствам, че съм на здрава земя.
— О, Рош, щеше да говориш точно обратното, ако вместо Доландо си бе взела някой Рамудои.
По-възрастната жена я изгледа остро.
— Някой от тия гребци да не ти е давал аванси? Може и да не съм истинската ти майка, Джетамио, но всеки знае, че си ми като дъщеря. Мъж, който не е достатъчно възпитан да помоли, не ти трябва. Не хващай вяра на тези речни хора…
— Не се безпокой, Рош. Не съм решила да избягам с някой речен мъж… засега — каза Джетамио с дяволита усмивка.
— Тамио, сума ти добри Шамудои ще дойдат при нас… На какво се смееш?
Джетамио бе затулила с шепи устата си и се опитваше да преглътне смеха, който напираше с пръхтене и изкикотвания. Рошарио се обърна натам, накъдето гледаше младата жена и се плясна по устата, за да не избухне самата тя в смях.
— Вай-добре ще е да донеса тези самари — успя накрая да изрече Джетамио. — Нашият висок приятел има нужда от сухи дрехи.
Тя пак започна да пръхти.
— Мяза на бебе, което е напълнило гащите! — и се втурна към палатката, ала Джондалар чу как проехтя смехът и, докато влизаше…