— Трябваше да се сетя — каза той и в усмивката му пролича чиста радост при вида на будния и явно оправящ се негов брат.
— Пак си го направил.
И двамата вдигнаха очи към Джондалар.
— Какво съм направил, Големи братко?
— За три сърцетупа от отварянето на очите си съумял да накараш най-хубавата жена в околността да ти прислужва.
Усмивката на Тонолан бе най-желаната гледка, която брат му можеше да си представи.
— Прав си за най-хубавата жена в околността — Тонолан погледна с любов към Джетамио. — Само че ти какво правиш в света на духовете? И понеже сега съм се сетил, просто помни, че тя е моя собствена лична донии. Можеш да запазиш големите си сини очи за себе си.
— Не се безпокой заради мен, Малки братко. Всеки път щом ме погледне, тя не може да направи нищо друго, освен да се смее.
— На мен може да ми се смее винаги щом поиска — рече Тонолан, като се усмихна на жената. Тя му отговори с усмивка.
— Можеш ли да си представиш да се върнеш от мъртвите при тази усмивка? — неговата влюбеност започваше да изглежда като обожание, колчем погледнеше очите и.
Джондалар гледаше ту брат си, ту Джетамио. Какво ставаше тук? Тонолан едва се е свестил, те не могат да си кажат и една дума, а мога да се закълна, че той е влюбен. Погледна пак жената, този път по-обективно.
Косата и имаше трудно описуем светлокафяв оттенък, а тя самата бе по-дребна и по-слаба от жените, които обикновено привличаха Тонолан. Човек почти би могъл да я помисли за момиче. Имаше триъгълно лице с правилни черти и изглеждаше по-скоро като обикновена млада жена — доста хубавичка, но не нещо изключително, докато не се усмихнеше.
Тогава чрез някаква неочаквана алхимия, някакво мистериозно преразпределение на светлината и сенките, някаква неуловима промяна в чертите, тя ставаше красива, съвършено красива. Промяната беше толкова цялостна, че самият Джондалар бе решил, че е прекрасна. За да създаде това впечатление, бе достатъчно да се усмихне веднъж, макар той да имаше усещането, че обикновено тя не се усмихва често. Спомни си, че отначало му се бе видяла мрачна и свита, въпреки че сега не му се вярваше. Беше лъчезарно, вибриращо жизнена и Тонолан я гледаше с идиотската усмивка на влюбен до ушите човек.
Е, Тонолан и друг път е бивал влюбен, помисли Джондалар. Надявам се тя да не преживява много, когато потеглим.
Един от шнуровете, които придържаха капака на отвора за дим в покрива на неговата палатка, беше обгорял. Джондалар го зяпаше, без да го вижда. Беше съвсем буден, лежеше в спалния си чувал и се чудеше какво го е измъкнало тъй бързо от дълбините на съня. Не мърдаше, а слушаше, душеше и се опитваше да открие нещо необичайно, което би могло да го е предупредило за някаква наближаваща опасност. След малко се измъкна от спалния си чувал и внимателно надзърна от отвора на палатката, ала не откри нищо лошо.
Няколко души се бяха събрали около лагерния огън. Той излезе, чувствайки се все още напрегнат и нервен. Нещо го тревожеше, но не знаеше какво. Тонолан? Не, брат му се оправяше под умението на Шамуд и внимателните грижи на Джетамио. Не, със сигурност не Тонолан го тревожеше.
— Ехей — рече на Джетамио, щом тя вдигна очи и се усмихна.
Вече не го намираше толкова смешен. Общата им загриженост за Тонолан бе започнала да прераства в приятелство, въпреки че общуването им бе ограничено до няколко основни жеста и малкото думи, които бе научил.
Тя му даде чаша гореща течност. Благодари и с думите, за които бе разбрал, че за тях изразяват идеята за благодарност, и му се прииска да успее да намери начин да им се отплати за помощта. Отсръбна една глътка, намръщи се и пак отпи. Беше билков чай — не неприятен, ала изненадващ. Обикновено сутрин пиеха бульон с вкус на месо. Носът му му казваше, че в издълбаната дървена кутия за готвене до огъня къкрят корени и зърно, но няма месо. Трябваше му само един бърз поглед да си обясни промяната на сутрешното меню. Нямаше месо, никой не бе ходил на лов.
Изпи питието си на големи глътки, остави костената чаша и се забърза към палатката си. Докато чакаше, беше доизмайсторил яките елшови копия и даже им бе поставил кремъчни върхове. Вдигна двете тежки пики, които бяха опрени на гърба на палатката, после бръкна в самара си, взе няколко от по-леките метателни копия и се върна при огъня. Не знаеше много думи, но те не му и трябваха, за да предаде желанието си да иде на лов. Слънцето не се бе вдигнало много по-високо, когато се събра една възбудена група.