Беше я закрилял, беше се грижил за нея, беше я обичал като дете на другарката, която нивга не бе имал. Преди три години бе имала време да свикне със смъртта на Иза и макар да тъгуваше за раздялата, знаеше, че Дърк е още жив. Не бе тъгувала за Креб. Внезапно болката, която бе пазила в себе си, откакто земетресението го уби, не можеше да стои повече вътре. Тя изплака името му.
— Креб… О, Креб… Защо се върна в пещерата? Защо трябваше да умираш?
Тя задуши хлиповете си във водонепроницаемата кожа на торбичката от видра. После нейде изотвътре към гърлото и се надигна висок вой. Заклати се назад-напред и заоплаква своите терзания, своята тъга, отчаянието си. Нямаше го обичният Клан, за да присъедини воплите си към нейните и да сподели мъката и. Страдаше сама и страдаше заради самотата си.
Когато воплите и затихнаха, се почувства пресушена, но ужасната болка бе олекнала. След малко отиде до реката и изми лицето си, а после пъхна торбичката с лекарства в кошницата. Нямаше защо да проверява съдържанието и. Знаеше точно какво има в нея.
Докопа пръчката за разравяне и я захвърли, тъй като гневът се надигна, за да измести мъката и да налее масло в нейната решителност. Брод няма да ме накара да умра!
Пое дълбоко дъх и се насили да продължи опаковането. Остави малко материали за правене на огън и зубровия рог в кошницата и извади няколко кремъчни оръжия от гънките на наметалото си. От друга гънка извади един заоблен речен камък, подхвърли го във въздуха и пак го хвана. С прашката можеше да метне всеки камък с нужната големина, но гладките кръгли камъни подобряваха точността и тя пазеше няколкото, които имаше.
Посегна за прашката — ивица еленова кожа, по-широка в средата, за да задържа камъните, и с дълги изтънени краища, усукани от употреба. Не ще и дума, че ще я запази. Тя развърза дългия кожен шнур, който бе така увит около мекото и наметало от кожа на дива антилопа, че правеше гънки, в които да може да носи разни неща. Наметалото падна. Остана съвсем гола, като се изключи малката кожена кесийка, висяща на връв от врата и — нейният амулет. Изхлузи го през глава и потръпна — чувстваше се по-гола без амулета, отколкото без наметалото, ала малките твърди предмети вътре в него и подействаха успокояващо.
Това бяха всичките и притежания, всичко, от което имаше нужда, за да оцелее — това и знанията, уменията, опитът, интелигентността, решителността и смелостта.
Тя бързо зави амулета, инструментите и прашката в наметалото и ги сложи в кошницата, уви около нея мечата кожа и я завърза с дългия ремък. Запъна вързопа с навеса от зуброва кожа и го привърза с поветовата лоза зад чатала на ствола.
Загледа се за малко в широката река и оттатъшния бряг, помисли си за тотема си, а после нарита пясък върху огъня и бутна ствола с всичките и скъпоценни притежания в реката под преплетеното дърво. Като се намести откъм чаталестия край, Айла хвана стърчащите остатъци от бившите клони и бутна силно сала си.
Все още охлаждана от топящия се ледник, ледената вода обви голото и тяло. Тя ахна, почти неспособна да диша, но привикна към студа и вцепеняването премина. Мощното течение пое ствола, за да привърши работата си по транспортирането му до морето, и го подхвърли между водовъртежите, ала раздвоените клони му попречиха да го преобърне. Като риташе с все сила, тя се бореше да мине през бушуващата вода и се извъртя под ъгъл към отсрещния бряг.
Но напредъкът и бе агонизиращо бавен. Всеки път щом погледнеше, другата страна на реката се оказваше по-далеч, отколкото бе очаквала. Движеше се по-бързо надолу, отколкото напряко. Когато реката я отнесе край мястото, където бе възнамерявала да стигне до брега, беше вече уморена, а студът бе снижил температурата на тялото и. Трепереше. Мускулите я боляха. Струваше и се, че рита цяла вечност с камъни, привързани към нозете, но се насилваше да продължава.
Накрая, изтощена, се предаде на безжалостната сила на водата. Реката се възползва от това и запокити импровизирания сал обратно към талвега. Айла можа единствено да се вкопчи безнадеждно, защото сега стволът я направляваше.
Но напред руслото се изменяше и рязко завиваше от юг на запад, като заобикаляше една стърчаща ивица земя. Преди да се предаде на умората си, Айла бе изминала повече от три четвърти от пътя през бушуващия поток и когато видя скалистия бряг, с решително усилие отново пое контрола.
Насили краката си да ритат и се опита да стигне брега, преди реката да я отнесе край носа. Затвори очи и се концентрира върху това да движи краката си. Внезапно стволът застърга с тласък по дъното и спря.