Разнесе се вик. Двамата ловци се озърнаха и спринтираха с все сила в различни посоки. Към тях се носеше напълно порасналата женска носорожка. Но тя се забави, като наближи младока, пробяга още няколко крачки, преди да спре и се върна към младия мъжкар, който лежеше на земята със стърчащи от двете очи копия. Подбутна го с рога си, за да го накара да стане. После завъртя глава насам-натам и премести тежестта си от крак на крак в нерешителност.
Някои от ловците се опитаха да привлекат вниманието и, като размахаха качулки и плащове, ала тя или не ги видя, или реши да ги пренебрегне. Побутна пак младия носорог и сетне в отговор на някакъв по-дълбок инстинкт отново тръгна на север.
— Да знаеш, Тонолан, малко остана. Но тази женска беше решила да върви на север, изобщо не смяташе да остане.
— Мислиш, че се задава сняг? — попита Тонолан и погледна лапата си, а после разтревожения си брат. Джондалар кимна.
— Само че не знам как бих могъл да обясня на Доландо, че ще е по-добре да тръгнем, преди да дойде бурята, след като на небето почти няма облаци… дори и да можех да говоря езика им.
— От няколко дни ми мирише на сняг. Сигурно здравата ще натрупа.
Джондалар беше сигурен, че температурата продължава да пада, а на другата сутрин, когато му се наложи да строши тънкия слой лед в чашата чай, оставена близо до огъня, вече го знаеше. Опита се пак да обясни безпокойството си, наглед безуспешно, и нервно огледа небето за по-явни признаци за промяна на времето. Когато видя кълбестите облаци да преливат иззад планините и да изпълват синята купа на небето, щеше да се почувства по-спокоен, ако не беше неизбежната заплаха, която те представляваха.
При първия белег, че вдигат лагера, той събори собствената си палатка и подреди самарите — своя и на Тонолан. Доландо се усмихна и кимна на готовността му, после направи жест към реката, а в усмивката му прозираше нервност и дълбоко в очите му бе стаена тревога. Напрежението на Джондалар нарасна, когато видя бушуващата река и как дървеният съд се повдига и пропада, като опъва въжетата.
Физиономиите на мъжете, които, взеха самарите му и ги оставиха близо до нарязаните и замръзнали парчета от носорога, бяха по-безизразни, ала в тях Джондалар не видя и нищо окуражаващо. И колкото и да бързаше да се махнат, дваж по-силно се безпокоеше за начина им на придвижване. Чудеше се как смятат да качат Тонолан в лодката и се върна да види може ли да помогне с нещо.
Джондалар наблюдаваше как бързо и ефикасно разтурват лагера, знаейки, че понякога най-добрата помощ, която някой може да предложи, е просто да не се пречка. Беше започнал да забелязва някои детайли в облеклото, които отличаваха хората, които се наричаха Шамудои и издигнаха палатки на земята, от Рамудои — тези, които останаха на лодката. Въпреки това те не му се виждаха като различни племена.
Те общуваха помежду си без напрежение и с много шеги, без да прибягват до изтънчената учтивост, обикновено прикриваща подмолните напрежения при среща на две различни племена. Изглежда говореха един и същ език, споделяха всичките си трапези и добре работеха заедно. Забеляза обаче, че на земята изглежда Доландо ръководи, докато хората на лодката се обръщаха към друг човек за указания.
От палатката се показа лечителят, следван от двама души, които носеха Тонолан на хитроумна носилка. Два колеца от елшовата горичка на хълмчето бяха увързани с много дълго въже от лодката, което образуваше между тях подложка, към която раненият мъж бе сигурно привързан. Джондалар се забърза към тях и забеляза, че Рошарио започва да разгражда високата кръгла палатка. Нервните погледи, които тя хвърляше към небето и реката, убедиха Джондалар, че тя не се радва на предстоящото пътешествие повече от него.
— Тези облаци изглеждат пълни със сняг — рече Тонолан, когато брат му се появи и закрачи край носилката. — Върховете на планините не се виждат, изглежда на север вече вали сняг. Да ти кажа, от това положение човек има друг поглед към света.
Джондалар погледна облаците, които изпълзяваха иззад планините, скриваха замръзналите върхове и се претъркулваха един през друг като се блъскаха и изместваха, бързайки да изпълнят ясното синьо пространство над главите им. Смръщеният Джондалар изглеждаше почти тъй застрашителен, колкото небето, и веждите му бяха свити тревожно, но той се опита да прикрие опасенията си.
— Това ли ти е извинението, задето се излежаваш? — рече и опита да се усмихне.
Щом стигнаха ствола, който се подаваше навътре в реката. Джондалар изостана и загледа как двамата речни мъже балансират заедно с товара си по нестабилното паднало дърво и насочват носилката по още по-несигурното подвижно мостче. Стана му ясно защо Тонолан е здраво привързан към носилката. Последва ги, като с мъка запази равновесие и загледа мъжете с още по-голямо уважение.