Няколко бели снежинки вече се бяха процедили от надвисналото сиво небе, когато Рошарио и Шамуд дадоха здраво увързаните денкове с кожи и пръти — голямата палатка — на двама Рамудои да ги занесат на борда и самите те тръгнаха по ствола. Реката отразяваше настроението на небето и яростно надигаше мътните си води. Увеличената влага в планините даваше да се знае за нея надолу по течението.
Стволът се клатушкаше с различен ритъм от лодката и Джондалар се приведе да подаде ръка на жената. Рошарио го погледна с благодарност и пое ръката му, за да бъде почти издърпана от последната стъпенка вътре в лодката. Шамуд също не се стесни да приеме помощта и благодарният поглед на лечителя бе не по-малко искрен от погледа на Рошарио.
Един човек все още беше на брега. Той освободи едно от акостиращите въжета, пробяга по ствола и се качи на борда. Подвижното мостче бе бързо издърпано. Натежалият съд, който се опитваше да се отскубне и да поеме по течението, сега се задържаше само от едно въже и от дългите весла в ръцете на гребците. Въжето се изплъзна с рязко придърпване и плавателният съд подскочи, усетил свободата. Джондалар яко сграбчи борда и съдът се заиздига и заклатушка по главното течение на Сестрата.
Бурята бързо се засилваше и въртящите се снежинки влошиха видимостта. Плаващи предмети и отломки се носеха край тях с различна скорост — тежки, подгизнали стволове, сплетени храсти, подути трупове и тук-там по някой малък айсберг, който караше Джондалар да се страхува от сблъскване. Той гледаше как брегът се плъзга покрай него и взорът му попадна на елшовата горичка на високото хълмче. Нещо привързано към едно от дърветата се развяваше на вятъра. Един внезапен порив го освободи и го понесе към реката. Когато цопна в нея, Джондалар изведнъж разбра, че твърдата кожа с тъмни петна е лятната му туника. Дали през цялото време се е ветреела на това дърво? Тя плава известно време, докато подгизна, и потъна.
Тонолан беше освободен от носилката и го облегнаха на борда на лодката. Беше блед, болеше го и се страхуваше, но се усмихваше бойко на Джетамио, която беше до него. Джондалар се настани до тях и се намръщи, като си припомни как се бе уплашил и паникьосал. После се сети за невероятната си радост, когато за пръв път видя лодката да се приближава, и пак се зачуди откъде бяха разбрали, че е там. Една мисъл го порази: дали тази кървава, развяваща се на вятъра туника не им бе казала къде да търсят? Но откъде знаеха къде точно да пристигнат? И то с Шамуд?
Лодката се тресеше в бушуващата вода и като огледа добре конструкцията и, Джондалар се заинтригува от здравия съд. Дъното изглеждаше направено от твърд материал — цял издълбан дървесен ствол, по-широк в средата. Лодката бе направена по-широка с редица дъски. Те се припокриваха, бяха привързани една за друга по дължината на бордовете и се съединяваха отпред на носа. През определено разстояние бордовете бяха укрепени и между тях бяха поставени талпи за седалки на гребците. Те тримата бяха пред първата седалка.
Очите на Джондалар проследиха структурата на плавателния съд и прескочиха на ствола, който стърчеше от носа. После погледна по-назад и сърцето му издумка. Близо до носа за преплетените клони на ствола на дъното на лодката се бе закачила една кожена лятна туника, потъмняла от кръв.
9
Уини, не бъди такава лакомия — смъмри я Айла, като гледаше как сламено жълтият кон излочва последните капки вода от дъното на дървената купа. — Ако изпиеш всичко, ще трябва да топя още лед.
Кобилката изпръхтя, разтърси глава и пак пъхна нос в купата. Айла се разсмя.
— Щом си толкоз жадна, ще натроша още лед. Идваш ли с мен?
Постоянната насоченост на мисълта към младия кон и бе станала навик. Понякога тя се свеждаше просто до умствени представи и често до изразителния език на жестовете, позите и израженията на лицето, с които бе най-привикнала, но тъй като младото животно реагираше преди всичко на звука на гласа и, Айла започна да говори повече. За разлика от останалия Клан, множество звуци и модулации и се отдаваха с лекота. Единствено синът и бе способен да съперничи на способностите и. Двамата си играеха, като подражаваха на безсмислените срички на другия, а някои от тези срички бяха започнали да придобиват значение. В непрекъснатите и разговори с коня тази тенденция се задълбочи към по-сложни думи. Тя имитираше звуците на животните, измисляше нови думи от вече познатите комбинации от звуци и дори включваше някои от безсмислените срички от игрите със сина си. Тъй като нямаше кой да я изгледа неодобрително, загдето прави ненужни звуци, нейният устен речник набъбна, макар че бе разбираем само за нея и, в по-особен смисъл, за коня и.