Айла омота кожените навои и рошавия шнур от конски косми, нахлузи росомаховата качулка и завърза дланобраните си. Промуши ръка през дланния разрез, за да затъкне прашката в поясния ремък и привърза кошницата на гърба си.
После взе един пикел — дълга кост от преден конски крак със спирална пукнатина, останала, от изваждането на костния мозък, и заострена чрез отцепване и търкане върху камък — и излезе.
— Хайде, Уини, идвай — прикани я. Отметна настрани тежката зуброва кожа, която по-рано и служеше за навес, а сега бе прикрепена към забити в пръстения под на пещерата колове, за да служи като ветробран. Конят излезе в тръс и тръгна след нея по стръмната пътека. Зад завоя силният вятър я заблъска, докато тя вървеше по замръзналия поток. Намери едно място, където ронливият кристал на окования в лед поток изглежда можеше да бъде строшен, и започна да сече малки късчета и големи парчета.
— Много по-лесно е да загребеш една купа сняг, отколкото да сечеш лед за вода, Уини рече тя, пълнейки кошницата с лед. Спря, за да добави малко плавей от купчината в основата на стената и си помисли какъв късмет има с дървата — както за топенето на леда, така и заради отоплението.
— Тук зимите са сухи, пък и по-студени. Липсва ми снегът, Уини. Това, дето тук се носи из въздуха, изобщо не го чувстваш като сняг, само усещаш, че е студено.
Натрупа дървета близо до огнището и изтърси леда в една купа. Премести я по-близо до огъня, за да разтопи леда, преди да го сложи в коженото гърне, в което трябваше да има малко течност, за да не обгори, когато го сложи на огъня. После огледа уютната си пещера, из която бяха пръснати няколко предмета в различен стадий на готовност и се зачуди над кой от тях да се труди през деня. Беше неспокойна. Нищо не я привличаше, докато не забеляза няколкото нови копия, които бе привършила наскоро.
Май ще ида на лов, помисли. Отдавна не съм била в степта. Тия обаче не мога да ги взема, намръщи се. Няма да ми свършат никаква работа. Никога няма да стигна толкова близо, че да ги използвам. Просто ще си взема прашката и ще се поразходя. Напълни една гънка на връхната си дреха с обли камъни от купчината, която бе натрупала в пещерата за, в случай че хиените се върнат. Добави дърва в огъня и излезе от пещерата.
Когато Айла се закатери по стръмния склон от пещерата към степите, Уини се опита да я последва, после нервно изцвили подире и.
— Не се тревожи Уини. Няма да се бавя. Нищо ти няма.
Щом стигна върха, вятърът дръпна качулката и и се опита да я отмъкне. Тя я нахлузи отново и затегна връвта, сетне се дръпна от ръба и се огледа. Изсъхналият и прегорял летен пейзаж изглеждаше преливащ от живот в сравнение със съсухрената замръзнала пустош на зимните степи. Острият вятър пееше погребална песен, като извиваше тънък пронизителен хленч, който ту прерастваше в плачлив писък, ту спадаше до куха приглушена въздишка. Той помиташе жълтеникавата земя до голо, вдигаше вихрушки от сухия зърнист сняг, от побелелите падини и захвърляше вледенените снежинки — пленници на надгробното му ридание, отново във въздуха.
Носещият се сняг стържеше като пясък и изгаряше до кръв лицето и с абсолютната си студенина. Айла придърпа качулката ниско над очите си, приведе глава и тръгна срещу острия североизточен вятър през превитата до Земята суха остра трева. Ноздрите и се слепнаха, а гърлото я заболя, защото студеният въздух изсмука влагата. Един свиреп порив я свари неподготвена. Тя се задави, разкашля се, захриптя и устата и се напълни с храчки. Плюна и видя, как плюнката замръзна във въздуха, удари се в твърдата като скала земя и отскочи.
Какво правя тука, помисли си. Не знаех, че може да бъде толкова студено. Връщам се.
Обърна се и замръзна на място, като за миг забрави страхотния студ. Оттатък долината вървеше малко стадо космати мамути — огромни подвижни могилки с тъмна червеникавокафява козина и дълги извити бивници. Голата, безплодна на вид земя бе техният дом. Грубата трева, прегоряла до хрупкаво от студа, за тях бе животворна храна. Но пригодили се да живеят в такава околна среда, те бяха загубили способността си да живеят в каквато и да е друга. Дните им бяха преброени. Щяха да оцелеят само докато съществуваше ледникът.
Айла ги гледаше омагьосана, докато неясните очертания се разтвориха в снежната вихрушка. Сетне се разбърза и щом слезе под ръба и остана на завет от вятъра, се почувства щастлива. Спомни си, че бе изпитала същото усещане, когато откри своето обиталище. Какво щях да правя, ако не бях намерила тази долина? Като стигна площадката пред пещерата, прегърна кобилката, а сетне отиде до ръба и огледа долината. Там снегът бе малко по-дълбок, особено на местата, където имаше навети преспи, но бе също тъй сух и студен.