След като се нахраниха, Айла се облече топло и излезе. Без вятър навън бе почти меко, а най-приятното от всичко беше добре познатият сняг но земята. Тя напълни с него купи и кошници, внесе ги в пещерата и ги постави близо до огъня, за да се разтопят. Беше толкова по-лесно от трошенето на лед, че реши да използва малко, за да се измие. Имаше навика зиме да се мие редовно с разтопен сняг, ала сега бе достатъчно трудно да се натроши необходимият за питейна вода и готвене лед. Миенето беше позабравен лукс.
Подсили огъня с дърва от купчината в дъното на пещерата, почисти снега от натрупаните отвън резервни подпалки и донесе още дърва.
Да можех да натрупвам водата както дървата, помисли си, като гледаше съдовете с топящ се сняг. Не знам колко ще продължи, преди вятърът да задуха отново. Излезе за нов наръч дърва, като взе една купа, за да разчисти снега. Загреба с купата, обърна я до дървата и забеляза, че когато я махна, снегът запази формата си. Чудя се… Защо пък да не мога да натрупам сняг по този начин? Като купчина дърва?
Идеята разпали ентусиазма и и скоро по-голямата част от неутъпкания сняг от площадката бе натрупан до стената близо до входа на пещерата. После тя пое по пътечката към брега. Уини се възползва от почистената следа, за да слезе до ливадата. Очите на Айла блестяха, а бузите и розовееха, когато спря и се усмихна със задоволство при вида на снежната могилка току до пещерата и. Видя, че един малък участък на края на площадката не е напълно почистен и решително се отправи натам. Огледа отвисоко долината и се разсмя на Уини, която си проправяше път през непривичните преспи с високи изящни стъпки.
Като погледна назад към снежната купчина, се спря и чудата усмивка повдигна крайчеца на устните и. Хрумна и странна идея. Голямата купчина сняг беше направена от много издутини с формата на купа и от мястото, където стоеше, се очертаваше едно лице. Загреба още малко сняг, върна се до купчината, изтупа я на нужното място и се дръпна назад да оцени ефекта.
Ако носът беше малко по-голям, щеше да изглежда досущ като Брун, помисли тя и загреба още сняг. Постави го на място, изгреба един улей, заравни една издутина и пак отстъпи назад, за да оцени творението си. В очите и заблестяха палави пламъчета.
— Здравей, Брун — махна тя и усети леко огорчение. Истинският Брун не би одобрил тя да нарича с неговото име една купчина сняг. Имената бяха твърде важно нещо, за да се дават така, без да се мисли. Е, ама пък наистина му прилича. При тази мисъл тя се разкикоти. Макар че може би трябва да бъда по-учтива. Не подобава една жена да поздравява водача като че ли и е брат. Трябваше да поискам разрешение, помисли си и, като започна да усъвършенства играта си, седна пред снежната купчина и се загледа в земята — правилната поза, в която една жена от Клана трябваше да застане, когато моли за разговор с някой мъж.
Усмихвайки се вътрешно на ролята, която играеше, Айла седеше тихо с наведена глава, сякаш наистина очакваше да усети потупване по рамото — сигналът, че и е позволено да говори. Мълчанието ставаше трудно поносимо, а каменната площадка беше студена и твърда. Тя започна да мисли колко странно е да седи тук. Снежният образ на Брун не би я потупал по рамото, тъй както и самият Брун не го бе сторил последния път, когато тя седна пред него. Тя току-що беше прокълната, колкото и несправедливо да бе това, и искаше да помоли стария водач да пази нейния син от яростта на Брод. Ала Брун се бе извърнал от нея, беше твърде късно — тя вече бе мъртва. Изведнъж игривото и настроение се изпари. Стана и се втренчи в снежната скулптура, която бе направила.
— Ти не си Брун! — яростно размаха ръце, като разруши тази част, която тъй внимателно бе оформила. Яростта напираше в нея. — Ти не си Брун! Ти не си Брун!
Заудря с ръце и крака снежната купчина, премахвайки и най-малката прилика с човешко лице.
— Никога няма да видя Брун отново. Никога няма да видя Дърк. Никога вече няма да видя никого, никога! Аз съм сам-самичка — от устните и се изтръгна пронизителен стон и отчаян хлип. — О, защо съм съвсем сама?
Тя рухна на колене, легна в снега и усети как горещите сълзи се изстудяват на лицето и. Привлече студената влага към себе си, изтъркаля се в нея, отдаде се на вкочаняващото и докосване. Искаше да се зарови, да се покрие с нея и да замрази болката, гнева и самотата. Когато започна да трепери, затвори очи и се опита да игнорира студа, който започваше да се просмуква в костите и.
После усети нещо топло и влажно на лицето си и чу мекото конско изцвилване. Опита се да игнорира и Уини. Младото животно я побутна повторно. Айла отвори очи и видя големите тъмни очи и дългата муцуна на степния кон. Пресегна се, обви с ръце врата на кобилката и зарови лице в рунтавата и козина. Щом я пусна, кобилата изцвили меко.