Беше вървяла доста и вече мислеше да се връща обратно. На дъното на сенчестото ждрело бе студено и ледът допринасяше за това усещане. Тя реши да иде само до следващия завой на реката. Когато го стигна, спря и зяпна, поразена. Зад завоя стените на ждрелото се събираха и образуваха каменна стена, която стигаше високо горе чак до степите и по която се спускаха блестящите ледени сталактити на замръзналия водопад. Твърд като скала, но бял и студен, той изглеждаше като зрелищно отражение, като пещера, обърната с вътрешността навън.
Величието на масивната, ледена скулптура спираше дъха. Цялата мощ на водата, скована от примката на зимата сякаш бе готова да се хвърли върху и, Ефектът бе зашеметяващ, но тя стоеше като прикована, пленена от неговото великолепие. Потрепера при мисълта за възпряната сила. Преди да си тръгне, и се стори, че вижда блестяща капчица вода на върха на една дълга ледена шушулка и потреперя от по-пронизваща хладина.
Айла се събуди от хладните повявания на вятъра. Погледна и видя отсрещната стена извън входа на пещерата и плющящия около единия колец ветробран. Оправи го и подложи за малко лицето си на вятъра.
— Става по-топло, Уини. Вятърът не е тъй студен, сигурна съм.
Конят наостри уши и погледна очаквателно жената, но това се оказа просто разговор. Нямаше нито сигнали, нито звуци, които да изискват отговор от младата кобила: нямаше привикващи или отпъждащи жестове, нямаше знак, че наближава време за хранене, нямаше потупване или почесване, или някаква друга проява на привързаност. Айла не тренираше съзнателно коня. Тя мислеше за Уини като за компаньон и приятел. Но интелигентното животно бе започнало да долавя, че някои сигнали и звуци се свързват с определени дейности и се бе наумило да отговаря подобаващо на много от тях.
Айла на свой ред също започваше да разбира езика на Уини. Конят не се нуждаеше от слова. Жената бе свикнала да разчита най-фини смислови отсенки по нюансите в изражението или позата. В Клана звуците винаги бяха били само вторично средство за общуване. През дългата зима, която бе усилила близостта им, жената и конят се бяха привързали силно един към друг и бяха стигнали твърде високо равнище на комуникация и разбирателство. Обикновено Айла знаеше кога Уини е щастлива, спокойна, нервна или разстроена и отговаряше на нейните сигнали, които изискваха внимание — за храна, вода и ласка. Но жената инстинктивно бе поела водещата роля. Точно тя бе започнала да дава целенасочени заповеди и сигнали, на които конят реагираше.
Айла стоеше точно на входа на пещерата и изследваше свършената работа и състоянието на кожата. Беше и се наложило да пробие нови отвори по горния край, по-ниско от прокъсалите се стари отвори, и да прекара през тях нов каиш, та пак да привърже ветробрана към хоризонталния напречник. Изведнъж усети нещо влажно отзад на врата си.
— Уини, недей — обърна се тя назад, ала конят не бе помръднал. В този миг падна втора капка. Погледна наоколо и после нагоре към дългата ледена висулка, която висеше от отвора за пушека. Влагата от дишането и от парата при готвене, отнасяна от топлината на огъня, попадаше в студения въздух, който влизаше през дупката и се превръщаше в лед. Сухият вятър извличаше точно толкова влага, колкото висулката да не стане много дълга. През по-голямата част от зимата горната част на отвора бе украсена само с тънък леден пръстен. Айла се изненада, като видя дълга мръсна висулка, цялата в сажди и пепел.
Една капка се откъсна от върха и я плесна по челото, преди тя да превъзмогне учудването си дотолкова, че да се дръпне встрани. Изтри влагата и изкрещя:.
— Уини! Уини! Пролетта идва! Ледът е почнал да се топи! — изтича до младата кобила и прегърна рошавия и врат, за да успокои стреснатия кон. — О, Уини, скоро дърветата ще напъпят и ще се покаже първата зеленина. Нищо не е тъй хубаво, колкото първата пролетна зеленина! Само почакай да вкусиш пролетна трева, да видиш как ще ти хареса!
Айла изтърча на широката площадка, сякаш очакваше да види света зелен, а не бял. Студеният вятър бързо-бързо я върна обратно и възбудата и от първите разтопени капки се обърна в разочарование, когато пролетта взе обратно обещанието си и след няколко дни по речната клисура мина най-свирепата през тази зима виелица. Но въпреки ледниковата мантия, пролетта неумолимо преследваше зимата по петите и топлещият дъх на слънцето топеше замръзналата земна обвивка. Капките вода наистина бяха възвестили за промяната от лед към вода в долината и то повече, отколкото Айла можеше да си представи.