Към ранните стопени капки се присъединиха пролетни дъждове, които спомогнаха за стопяването и отмиването на натрупания сняг и лед и донесоха сезонната влага в сухите степи. Обаче това не бяха единствено местни натрупвания. Първоизточник на реката в долината беше стопената вода от самия гигантски ледник и по време на пролетното топене по цялото и протежение в нея се вливаха притоци, много, от които не съществуваха при пристигането на Айла.
Светкавични наводнения в бившите сухи корита застигаха внезапно неподозиращите животни и ги отнасяха по течението. В страшните водовъртежи цели тела биваха разкъсвани, смазвани спитвани и оголени до кокал. Понякога наводнението пренебрегваше предишните русла на потоците. Разтопената вода проравяше нови канали, изскубваше из корен храстите и дърветата, които с години се бяха борили да пораснат във враждебната среда, и ги отнасяше. Водата правеше плаваеми чакъла, камъните, даже огромните морени и ги носеше заедно с профучаващите отломки.
Тесните стени на ждрелото над Айлината пещера възпираше бушуващата вода, която се лееше от високия водопад. Съпротивата придаваше сила на течението и при увеличения дебит нивото на реката се вдигна. Лисиците си бяха направили бърлога под купчината от предишната година много преди скалистия бряг под пещерата да бъде пометен.
Айла не можеше да стои в пещерата и гледаше от терасата как всеки ден лудуващата, пенлива, кипяща река се вдига. Прииждайки по тясната клисура — тя видя как отначало водата падаше сама върху себе си — реката се разбиваше в издадената стена, като оставяше част от товара си в нейната основа. Сега Айла разбра как се бе натрупала купчината от кости, плавей и камъни, която се бе оказала тъй полезна, и си даде сметка какъв късмет е имала да намери толкова високо разположена пещера.
Площадката под краката и потрепера от удара на голям камък или дърво. Това я изплаши, но тя бе развила фаталистично схващане за живота. Ако и беше писано да умре, щеше да умре. И без друго беше прокълната и се предполагаше, че е мъртва. Съдбата и сигурно беше в ръцете на по-мощни от самата нея сили и ако на стената бе писано да поддаде, когато тя е на върха и, не можеше да направи нищо, за да го предотврати. А освен това безумната ярост на природата я хипнотизираше.
Всеки ден идваше нещо ново. Едно от високите дървета, които растяха близо до отсрещната стена, отстъпи пред наводнението. То рухна към нейната площадка, но скоро бе отнесено от придошлия поток. Тя видя как течението го понесе край извивката. Зад нея то се изливаше в дълго тясно езеро по долната част от ливадата, като наводняваше или изцяло заливаше растителността, която по-рано, при по-спокойни води обрамчваше брега. Клоните на дърветата и оплетеният храсталак, който се бе долепил до земята пред бушуващата вода, закачиха и задържаха падналия гигант. Но съпротивата беше напразна. Дървото бе отскубнато от хватката на някои от растенията, а други бяха изскубнати от корен.
В деня, когато зимата престана да удържа ледения водопад, Айла научи веднага. Силен трясък отекна по каньона, оповестявайки за появата на смалени от водата ледени блокове, които подскачаха и се въртяха по течението. Те се скупчиха пред стената, сетне се килнаха по нея, като при движението си губеха форма и определеност.
Когато най-подир водата спадна достатъчно, та Айла да може да слезе отново по стръмната пътека до реката, познатият бряг изглеждаше различен. Калната купчина в основата на стената бе придобила нови измерения, а между костите и плавея имаше скелети и дървета. Формата на скалистия къс земя бе променена, а познати дървета бяха отнесени. Но не всички. Корените, особено на отдалечените от потока растения, се вмъкваха дълбоко в общо взето сухата земя. Храстите и дърветата бяха привикнали на ежегодните наводнения и повечето от преживялите няколко сезона бяха все още здраво окопани. Когато по малините се показаха първите зелени бучици, Айла започна да предвкусва зрелите червени плодове, а това беше изненадващ проблем.
Беше глупаво да се мисли за малините, които нямаше да узреят преди лятото. Ако смяташе да продължи да търси Другите, тя нямаше да бъде в долината. Първите прояви на пролетта я изправиха пред необходимостта да вземе решение кога да напусне долината. Оказа се по-трудно, отколкото си мислеше.
Беше седнала на любимото си място в по-далечния край на терасата. Откъм ливадата имаше удобно за сядане място и точно на нужното разстояние под него друго, където можеше да си постави краката. Водата не се виждаше, защото тя следваше извивката на скалистия бряг, но имаше прекрасен поглед към долината и като обърнеше глава, можеше да види ждрелото на реката. Беше наблюдавала Уини на ливадата и бе видяла как тя си тръгна. Когато заобиколи издадения нос на стената, кобилата изчезна от очите и, но Айла я чуваше как се изкачва по пътеката и я очакваше да се появи.