Конят я доближи.
— О, Уини! — повтори тя с приплакване, макар и да не знаеше защо, и прегърна рунтавия врат. Уини духна през ноздри и изви врат така, че главата и се провеси зад рамото на жената.
Когато се накани да яхне коня, Айла се почувства несигурна. Хамстерът като че ли и пречеше. Тя отиде до един голям камък, въпреки че отдавна бе престанала да използва стъпенки, и, като спря, за да поразмишлява над това, се сети, че по-рано го беше яхвала лесно, затова просто подскочи и прехвърли крак през него. След първоначалното си объркване Уини тръгна обратно към пещерата. Когато Айла се опита съзнателно да управлява кобилата, несъзнателните и сигнали, а също и ответната реакция на Уини, загубиха от своята определеност. Тя не знаеше как е управлявала коня.
Айла се научи отново да се уповава на рефлексите си, когато откри, че Уини реагира по-добре, ако тя се отпусне, макар че междувременно бе развила някои целенасочени начини за сигнализиране. С напредването на сезона започна да ловува повече. Отпървом спираше коня и слизаше, за да използва прашката си, но не след дълго пробва да мята от гърба му. Това, че не уцели, само и даде основание да се упражнява, предостави и ново предизвикателство. На времето сама се бе научила как да използва оръжието. Тогава това бе игра и тя нямаше към кого да се обърне да я обучи. Смяташе се, че жените не трябва да ловуват. И след като един рис я спипа невъоръжена, когато не уцели с първия камък, изобрети техниката на бързото последователно хвърляне на два камъка, като го упражнява, докато постигна съвършенство.
Отдавна не и се бе налагало да се упражнява с прашката и сега това пак се превърна в игра, която не ставаше по-малко сериозна от факта, че беше и забавление. Бе обаче вече толкова изкусна, че не след дълго стана също тъй точна от гърба на коня, както когато стоеше на краката си. Но дори препускайки с коня в преследване на бързоног заек, младата жена все още не схващаше, не можеше да си представи размера на възможните изгоди, на предимствата, които бе придобила.
В началото Айла носеше плячката си вкъщи по обичайния начин — в кошница, привързана на гърба. Бе лесно да започне да просва жертвата пред себе си на гърба на Уини. Следващата логична стъпка бе да направи специален панер — товарен кош, който младата кобила да носи на гърба си. Трябваше още малко мислене, за да стигне до чифт кошове от всяка страна на коня, прикрепени към широк ремък, който се завързваше в средата на конското тяло. С прибавянето на втория кош тя започна да схваща някои от предимствата на впрягането на силата на четириногата си приятелка в работа. За пръв път беше в състояние да донесе в пещерата товар, който е по-голям, отколкото тя самата би могла да носи.
Веднъж разбрала какво може да постигне с помощта на коня, тя промени методите си. Изцяло се промени начинът и на живот. Тя престояваше по-дълго в степта, отиваше по-надалеч и се връщаше с повече продукти, растителни материали или малки животни едновременно. После прекарваше следващите няколко дни в обработка на резултатите от своите набези.
Веднъж забеляза, че дивите ягоди са започнали да зреят и преброди голям участък, за да намери колкото може повече. Толкова рано през сезона зрелите ягоди бяха малко и нарядко. Беше почти тъмно, когато потегли обратно. Тя имаше набито око за характерните ориентири, които и помагаха да не се загуби, но преди да стигне долината, стана твърде тъмно, за да може да ги вижда. Когато доближи пещерата, се остави на инстинкта на Уини и при следващите пътувания често пускаше коня да намери пътя обратно.
По-късно обаче за всеки случай взе кожата за спане. После една вечер реши да спи на открито в степта, защото бе твърде късно и си помисли, че може пак да се наслади на една нощ под звездите. Запали огън, макар че увита до Уини в кожата си, едва ли имаше нужда от него, за да се сгрее. Огънят по-скоро служеше да отпъжда нощните животни. Всички степни създания избягваха миризмата на пушек. Бушуващите тревни пожари понякога горяха безпрепятствено дни наред, като прогонваха или изпичаха всичко по пътя си.
След първия път бе по-лесно да прекара нощ или две навън от пещерата и Айла започна да изследва района на изток от долината по-нашироко.
Тя не си признаваше напълно, но всъщност търсеше Другите, надяваше се и се боеше, че може да ги намери. В известен смисъл това бе начин да отложи решението да напусне долината. Знаеше, че ако възнамерява да поднови търсенията си, скоро ще трябва да започне да се приготвя, но долината бе станала неин дом. Не искаше да я напусне и още се тревожеше за Уини. Не знаеше какво биха могли да и направят някои непознати Други. Ако в района на нейните обиколки с коня живееха хора, тя вероятно би могла първо да ги наблюдава и да научи нещо за тях, преди да ги извести за присъствието си.